— Съжалявам! — отвърна той сухо. — Но не очаквах да налетя на това свинство.
— Защо свинство? — трепна Неси едва забележимо.
— Ти си прав! — каза Алекси с едва сдържана ярост. — Даже свинете не го правят, то е патент на хората.
Неси изведнъж усети как смущението му премина.
— Слушай, аз не се чувствувам длъжен да ти давам обяснения. Само ще ти кажа, че пороците не ми са свойствени. Както и добродетелите, разбира се. Аз просто съм един разумен човек.
— Във всеки случай не ти личеше — едва не кресна баща му. — Това дори порок не е. Това е гадост!
Неои мигновено реши, че е излишно да разговаря повече. За последен път се бе уверил, че баща му е чисто и просто един безкрайно посредствен човек. Какво значение имат делата на хората? Те отминават и изчезват завинаги, в повечето случаи безсмислени и безцелни. Единственият им смисъл е да дават храна на разума.
— И за какво ме търсеше? — запита отново Неси.
— Не аз — Кирил! — отвърна мрачно баща му. — По служба, както разбрах.
По служба — тая дума му беше съвсем несвойствена. Досега никой не бе го търсил по служба. Кирил работеше като него в академията, срещаха се понякога, но нямаха помежду си никаква служебна връзка. За щастие бе оставил телефона си, Неси побърза да му се обади. В слушалката някак прекалено високо бръмна гласът на неговия единствен приятел, ако изобщо тая дума можеше да има някакъв смисъл за човек като Неси.
— Слушай, определени сме лично от председателя да придружаваме Кавендиш. Днес трябва да вечеряме заедно с него, в понеделник заминаваме за Варна.
— Чакай, не бързай. Кой Кавендиш? Бертран Кавендиш?
— Ами кой друг? Ти не четеш ли вестници? Не, не Четеше вестници, те не го интересуваха.
— И за какво ме месят мен в тая работа?… Доколкото знам, той е някакъв философ.
— Как така някакъв? Световно известен учен.
— И тъй да е. Аз съм математик.
— Няма значение, ние двамата дърдорим най-добре английски! — Гласът му прозвуча весело. — Пък и кой ще му мъкне куфарите, зер някой от академиците?
Тъй или иначе, за Неси нямаше друг изход, освен да се съгласи. Ксгато най-сетне се върна в стаята си, намери там не Фани, а някаква побесняла дива котка. Само че тая умееше да крещи с изтънял ст злоба и ярост глас:
— Как можеш да бъдеш толкова невъзпитан!… Простак с простак!… Да ме оставиш сама тук. В толкова неудобно положение.
— Нали трябваше да се разбера с баща ми? — каза сухо Неси.
— Какво ме интересува твоят баща? — кресна тя невъздържано. — Какво общо имам с тая мрачна горила? Преди всичко аз съм жена. Ти ми дължиш поне едно елементарно уважение.
— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.
— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.
Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представа при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?
4
Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.
Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.
Най-сетне часовникът щракна, но Неси не се появи. Леката усмивка на устните на младежа бавно угасна. Неси никога не лъжеше. Неси никога не закъсняваше. Думата на Неси беше закон — тия неща най-много интересуваха младия учен, защото най-рядко се срещаха в обществото. Едва когато часовникът щракна втори път, Неси малко забързал влезе в хола. Забързан и като че ли смутен. Тия неща впечатлиха Кирил повече, отколкото ако се бе появил по гащета. Неси седна в креслото до него, само в един миг събра себе си, после каза спокойно:
— Е, разкажи!