— Господин Кавендиш, нали трябваше да се срещнем в хола? — запита младежът.
— Тъй ли? — отвърна той разсеяно. — Не е ли все едно?
— Как тъй все едно, господин Кавендиш, ние ви чакаме от половин час.
— Все едно, все едно — бърбореше философът. — Аз тука нещичко размишлявах.
Двамата младежи се усмихнаха едва забележимо.
— А за какво, господин Кавендиш?…
— За портрета на нацията. На вашата нация, искам да кажа. Понякога лицето на човека подсказва повече от неговото примерно и добре обмислено поведение.
— Извинете, но тук всеки втори човек е чужденец — каза безмилостно Кирил.
Но Кавендиш ни най-малко не се смути.
— Все едно, все едно… Това е навярно младият господин Алексиев?
— Да, позволете да ви го представя.
Но Кавендиш дори забрави да протегне ръка — зяпаше го с такова откровено любопитство, сякаш за пръв път в живота си виждаше българин. Навярно беше малко кривоглед, едва забележимо, макар че погледът му бе съсредоточен и проницателен. Едва като седнаха край масата, той каза дружелюбно:
— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?
— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…
Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.
Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.
— Е, за ваше здраве, млади господа! — кава той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.
— Тя е вносна, господин Кавендиш.
— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?
— Извинете, не пия.
— А по каква причина?
Неси се поколеба за мит, после каза неохотно:
— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.
— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?
— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.
— Всички големи истини са странни, млади човече. II необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?
— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?
— Ето това е една от най-сериозните загадки па природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие су хите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.
Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.
— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.
— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.
— Това е логичен абсурд — каза Неси.
Кавендиш го погледна живо.
— А къде вие намирате логическата грешка?
— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.
— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.