Сега той разбираше много добре, че е сънувал. Лежеше по гръб и гледаше хладната руменина на небето, почти осезаема, прозрачна и близка, сякаш се готвеше да нахлуе като вода в тясната им хотелска стая. Страхът, който бе преживял, все още струеше в кръвта му, той ясно усещаше пулса си, който биеше в слепите му очи. Никога не бе имал такъв бърз пулс, толкова жив и неспокоен. Струваше му се, че сърцето му вече няма да се върне към свои невъзмутим ритъм. Обърна се и погледна към другото легло. Кирил спеше с гръб към него, гол до кръста, дишаше спокойно и равно. Навярно и сънищата му бяха спокойни, не го гонеха в дълбините призрачни риби.
Много по-късно те закусваха заедно на терасата в ресторанта. Бяха съвсем сами в сутрешната сянка на дърветата, мраморната мозайка под тях все още излъчваше нощната си хладина. Бяха си поръчали лимонов сок, чай, шунка с яйца. Докато чакаха, поглеждаха към морето, което едва потрепваше зад жълтия ръб на плажа. Денят обещаваше да бъде горещ, бездиханен, без никакво облаче по твърдия емайл на небето. И тъй както си мълчеше, Неси изведнъж каза:
— Аз вече знам какво е страх.
— Какво е? — погледна го бързо младежът.
— Не бих могъл да ти го обясня! — каза недоволно Неси. — Но нещо отвратително и позорно.
— Да, прав си! — каза Кирил. — Страхът е основното, което имаме. Осемдесет и пет процента от човешкото тяло е вода. Деветдесет процента от човешката душа е страх. Тотален страх от всичко, което ни се изпречва — от асансьора до началника.
Неси мълчеше подтиснат.
— И според теб, това какво е? Инстинкт или чувство?
— Не знам какво да ти кажа. Във всеки случай разумът обикновено го поощрява. А да не говорим за въображението. Храбрия човек ние обикновено наричаме безразсъден.
— Искаш да кажеш, че човекът е по-страхлив от животното?
— Разбира се! — отвърна Кирил учудено. — Кравата на пътя изобщо не поглежда към твоя разпенявен автомобил.
— Тогава аз защо нямам страх?
— Нали каза, че имаш?
— То беше насън.
И Неси се принуди да разкаже съня си. Не очакваше, че ще направи такова силно впечатление на Кирил. Той го слушаше, без да помръдне, едва ли не с притаен дъх. Когато най-сетне свърши, на масата им настана дълго мълчание.
— Как ти се струва? — запита най-сетне Неси.
— Може да ти се види странно, но навярно това е откъс от твоята историческа памет. Запазила се е някъде из мозъчните клетки като филмова лента в здрава, устойчива касетка. Нещо е преместило пластовете, тя се е вмъкнала в механизмите на съня. Не бих казал дори, че е сън. Фройд според мен е прав, сънищата не са случайни. И все пак се асоциират доста свободно, дори, бихме казали, произволно. А твоят сън е съвършено точен, без никаква деформация.
— Как без никаква деформация? Рибите бяха огромни. Пък и змиите. Такива огромни риби не са известни дори в палеонтологията.
Кирил се усмихна, малко снизходително при това.
— Те не са били огромни! — каза той. — Ти си бил малък.
Тая мисъл беше толкова проста и толкова поразителна, че Неси просто го зяпна.
— Ти никога ли не си сънувал? — попита той. — Нещо подобно? Праисторическо, искам да кажа.
— Не знам. Може би. Сънувал съм например, че летя. А това е още по-странно. В своята безкрайна еволюция човек надали е бил птица.
— Ами тогава?
— Не знам. Но може би някое малко земноводно животно в ноктите на някоя птица… И ако птицата след това го е изтървала.
— Да, разбирам! — кимна Неси.
— Слушай, съгласен ли си да го сънуваш още веднъж? — попита внезапно младежът. — Тоя страшен сън, искам да кажа. Или някой друг — още по-страшен.
— Да, разбира се! — отвърна спонтанно Неси.
Те не можаха да довършат своя разговор, на терасата се появи Кавендиш. Макар че бе заметнат в розова мъхната хавлия, това, не го бе разхубавило особено. Плешките му бяха много слаби, гърдите оформени и отпуснати като на стара жена, само коремчето му все така висеше над банските гащета, по-бяло дори от порцелановите чаши за чай. Разбира се, бележитият философ ни най-малко не съзнаваше своя комичен вид, мина доста наперено по верандата, упътен към стълбите.