— Не, всичко, което вършиш, е съвсем безполезно. И за хората, и за теб!
В първия миг Неси просто не го разбра.
— Как така? А моята работа?
— Каква работа? — отвърна Кирил с досада. — Правиш ли някаква разлика между работа и творчество?
Неси наистина не правеше. И понеже не знаеше какво да отвърне, просто замълча. Смътно усещаше, че Кирил няма да спре тук, ще продължи.
— Нима е истинска човешка работа да решиш една задача? — наистина продължи той. — Това компютрите го вършат много по-успешно. Човешко е да съставиш една задача. Или да създадеш една теория. Или да откриеш една истина, все едно каква, стига други те да не я знаят. Ти не правиш това, Неси. И не съзнаваш, че се въртиш е бясна бързина като колело без трансмисия.
Той млъкна. Тъмният клепач на облака се поотвори, показа се едва-едва зачервеното око на луната. Неси се изправи край перваза, бял и безизразен като статуя.
— Тогава защо ме държат на работа? — запита той. — И в самата академия на всичко отгоре?
— Ти си за тях просто един експеримент — отвърна хладно Кирил. — Едно морско свинче, едно куче, една маймуна. Опитът е започнал и трябва да се довърши. Макар че всички разбират неговата безсмисленост.
Неси пое дълбоко въздух.
— Сега разбирам, че ти ме мразиш! — каза той съвсем спокойно. — И заради този глупак ли? Заради Кавендиш? И без това си мислех, че споделяш неговата смахната теория за ентропията на човешките общества.
— Разбира се, че я споделям! — избухна внезапно младежът. — Е, не съвсем. Но ти ме караш да я споделям. С твоята безчувственост преди всичко. С твоята самоувереност. С празната самонадеяност на твоя още по-празен ум. Ето защо ти мразиш Кавендиш.
— Кавендиш е отрепка! — каза Неси. Предпочитам да съм мъртъв, отколкото да приличам на него.
— Не, ти не можеш да приличаш на никого, Неси… Страшно е, ако другите започнат да приличат на теб. А сега ти не си вреден. Дори си ми симпатичен донякъде. Мене ми е мъчно за тебе, Неси, аз съм единственият човек на тоя свят, който те жали. И все пак бих те унищожил, ако можех…
— Тогава защо не го направиш?
— Защото съм човек! — възкликна Кирил ядосано. — Защото имам съвест!
— А аз нямам! — каза Неси.
В някакво мигновение той вдигна Кирил над главата си с такава лекота, сякаш не беше човек, а някакъв кух шивашки манекен. След това е все сила го запрати в бездната. Не се чу никакъв звук, сякаш младежът бе издъхнал още в същия миг в ръцете му. Не, не, жив беше! Ръцете му безпомощно и жалко се размахаха, сякаш искаше да се залови за нещо невидимо, после изчезна в бездната.
Неси остана тъй, е вдигнати ръце, край перваза. Измина цяла вечност, после усети тъпия мъртъв удар в скалите. Мъртва бяла светкавица раздра душата му, разсече я като с удар на сабя. И в тая ослепителна светлина той видя само за едно мигновение сам себе си. Видя се съвършено гол, изранен, е отчаяно вдигнати към небето ръце. Брегът бе стръмен и каменист, край него течеше страшна черна вода, не просто река, а стихия, влачеше грамадни, изкоренени дървета. Корените им стърчаха и се виеха като ръце на удавници всред вълните. Отново ослепително пламна небето и заличи всичко.
Най-после Неси дойде на себе си. Облаците се бяха разпръснали, над хоризонта светеше избледнялата луна, все така далечна и безучастна. Неси се върна с бавни крачки в стаята си, легна и веднага заспа.
ТРЕТА ЧАСТ
1
Рано на другата сутрин намериха трупа на младежа всред белите шупливи камънаци край брега. Това дори не беше труп, толкова той бе изпоразкъсан и разбит. Всичко бе изпочупено, лицето едва личеше, черна кръв бе засъхнала по скалите, вече нападната от оси. Тия, които го видяха първи, се изпоразбягаха ужасени. После дойде милиция, портиерът разпозна трупа. След кратък оглед отидоха да събудят Неси. Часът наближаваше шест, време по което Неси обикновено правеше своя крос. Но сега той спеше. Вратата на стаята му бе отключена, следствените органи влязоха свободно. Дежурният лейтенант, доста пребледнял и разстроен, пристъпи пръв към леглото. Неси отвори очи, погледна ги с бистър поглед, в който се усещаше едва забележимо учудване.
— Къде е вашият приятел? — попита лейтенантът. Неси погледна бегло към съседното легло. То бе грижливо застлано, явно никой не бе го докосвал от предния ден.
— Снощи не се прибрахме заедно — отвърна той.
— Кога за последен път го видяхте?
Неси разказа неохотно. Били заедно с Кавендиш в „Цигански табор“, там другите двама порядъчно се напили. Не, не — сам той не пие, задоволявал се да ги гледа и да скучае по малко. Прибрали се към три часа, настанили как да е Кавендиш в апартамента му. След това се качили заедно в асансьора за седмия етаж, където е стаята им. Кирил се оплакал, че му се вие свят и надали, би могъл да легне и да заспи. Тогава Неси сам му предложил да се качи на терасата — и да поседи малко на чист въздух, докато поизтрезнее.