Сам той слязъл на своя етаж, а Кирил продължил нагоре.
Настана кратко мълчание. Лейтенантът чакаше Неси да запита: „Къде е Кирил? Да не се е случило нещо?“ Но младежът мълчеше, все тъй ги гледаше със своя хладен непроницаем поглед.
— Вашият приятел се е хвърлил снощи от терасата! — каза внезапно лейтенантът. — И се е разбил върху скалите.
Той много добре забеляза: нищо не се появи в погледа па младежа — ни изненада, ни страх, ни ужас.
— Да се хвърли? — каза Неси спокойно. — Това е изключено!
— Защо да е изключено?
— Защото беше във великолепно настроение.
— Тогава са го хвърлили може би.
— Тсва пък е съвсем нелепо! — каза Неси. — Кой ще го хвърли? Той беше толкова деликатен и възпитан човек. Изключено е да е предизвикал някого с нещо.
— Ревност може би.
— Не, не… Ние бяхме непрекъснато заедно.
— Може би са го ограбили.
— Какви пари намерихте у него?
— Около сто и петдесет лева.
— Да, това бяха парите му. Ние сме тука за сметка на Академията.
Лейтенантът помълча малко.
— Сам вие имате ли някакво предположение?
— Ами най-простото — каза Неси. — Просто се е навел над парапета — за да повърне може би. И е полетял в пропастта.
Лейтенантът нищо не отговори. А имаше какво да каже, разбира се. Огледът като че ли не бе потвърдил това най-естествено предположение. Трупът не бе открит до самата стена, както би следвало, ако Кирил е паднал неволно. Трупът бе намерен близо две крачки по-далеч от стената. Но мъчно беше да се допусне и че е хвърлен — това би могъл да направи само някой гигант или някой луд.
— Да, благодаря ви! — каза малко сухо лейтенантът. — Засега това е всичко.
— А мога ли да го видя? — попита внезапно Неси.
— Кого — трупа?
— За мен той не е труп, преди да го видя! — отвърна странно Неси.
Отведоха го на мястото на смъртта. Повдигнаха платнището, пред очите им отново се откри ужасната гледка. Всички, дори лекарят, неволно трепнаха — всички освен Неси. Той гледаше е ясен, безизразен поглед, нито едно мускулче не се раздвижи по лицето му. Изглеждаше само дълбоко вглъбен в себе си, толкова дълбоко, че сякаш не виждаше нищо. Да, наистина не виждаше нищо в тоя миг. С цялата вътрешна сила, на която бе способен, с цялото си вътрешно напрежение той се мъчеше да си припомни миговете, които бе преживял снощи на терасата, докато това жалко разбито тяло летеше към бездната. Затова бе дошъл тук — на страшното място. Да, спомняше си всяко мигновение. Черните води, които плискаха като бесни в скалите. Сам той е вдигнати към небето ръце. Но не можеше да си припомни в никой случай чувството, което го бе разтърсило, сега то бе кухо у него, кухо, безжизнено, мъртво.
Неси въздъхна едва забележимо, после обърна гръб и тръгна към рецепцията, без да каже нито дума на тия, които го съпровождаха, без да ги погледне дори.
Сега те се запътиха към апартамента на Кавендиш. Но беше много по-трудно да го събудят. Най-сетне философът отвори мътните си очи, погледна ги с недоумение. Като разбра какво се е случило, Кавендиш така се развълнува и разтревожи, че лекарят се принуди да го успокои с една инжекция. Но и той нищо не можеше да им каже, защото нищо не помнеше. Спомените му се губеха някъде по дансинга, по-нататък всичко бе мрак. Следствените органи не потърсиха повече ни Неси, ни Кавендиш. Само съобщиха на Неси, че могат да си заминат, когато поискат.
Тоя ден Кавендиш нито слезе в ресторанта, нито си поръча ядене в стаята. Но Неси съвсем акуратно се нахрани на масата с английския флаг. Лицето му нищо не изразяваше, никакво чувство, нищо освен дълбоко самовглъбение и размисъл. На другата сутрин двамата заминаха за София. Макар че седяха един до друг в самолета, философът нито веднъж не погледна към Неси. Лицето му бе много мрачно, през цялото време гледаше в кръглия илюминатор, макар че нямаше нищо за гледане, нищо освен синя пустош, осеяна тук-таме с белите пухести валма на облаците. Тъй изминаха целия път, без да си проговорят нито дума. На летището ги посрещна само шофьорът със служебната кола на председателя. Навярно бе научил новината, защото мълчаливо и внимателно настани багажа им, сякаш настаняваше там самия мъртвец. Луксозната кола тръгна безшумно, бързо набра скорост. Едва сега! Кавендиш отрони тихо, сякаш на себе си:
— Аз знам, че вие убихте Кирил!…