— Защо? — запита спокойно, но хладно Неси.
— Защото му завиждахте. Защото знаехте, че изцяло ви превъзхожда.
— Да му завиждам? — каза Неси. — Това е абсурд, господине! Вие много добре знаете, че аз нито мога да обичам, нито да мразя. Особено пък да завиждам. Аз нямам чувства, господине!
— Да, нямате чувства! — кимна мрачно философът. — Но и съвест нямате.
— Може би сте прав! — отвърна Неси и за пръв път гласът му сякаш малко се оживи. — Аз наистина нямам съвест в тоя нелеп смисъл, в който хората го употребяват. На суеверие, на страх пред някакви неведоми сили или отмъстителни божества. Но аз имам мярка за хората, която при всички случаи е разумна. Та помислете сам — той беше моят единствен приятел. Само той ми обръщаше някакво човешко внимание. При това всеки от нас се занимаваше със своите собствени работи, нашите пътища никъде не се пресичаха…
— Тогава защо го убихте?
Неси замълча за миг.
— От логична гледна точка е възможна само една причина, господин Кавендиш. Ако изведнъж съм придобил нещо човешко. Някакво чувство, някаква страст, някаква болна амбиция.
Кавендиш мълчеше, той знаеше, че младежът е прав. Както винаги, неговата логика бе съвсем безукорна. И понеже мълчеше, Неси подхвана:
— Вие грешите с вашата наивна, буржоазна теория, господин Кавендиш. Аз не допускам, че разумът може да пречи на големите човешки чувства. Поне на тия, които вашите най-прочути писатели утвърждават именно с разума си. Това е алогично — вътре в самото съзнание да си противоречат и взаимно отричат неговите положителни категории. Човечеството наистина може да загине, но не от своя ум, а от своята глупост.
— За съжаление историята не потвърждава тая ваша елементарна логика! — каза философът, но тоя път гласът му прозвуча малко унило.
— Господин Кавендиш, аз не обичам тая ваша отвратителна наука, която вие наричате история. Аз просто не я разбирам. История на какво? История на насилие, на жестокости, на садизъм. Особено през тая последна война. На какво се дължат те? Нали на грубите и примитивни човешки чувства и страсти.
Кавендиш енергично поклати глава.
— Ето тук генерално грешите — каза той. — Жестокостта и насилието никога не почиват на чувства. Напротив — те обикновено означават пълно безчувствие.
— Слушайте какво ще ви кажа! — тоя път малко нетърпеливо възрази Неси. — Вие напразно приписвате на човечеството това, което е присъщо само на вашия отвратителен обществен строй.
Стана нещо неочаквано, Кавендиш почервеня като пред припадък и кресна невъздържано:
— Аз не съм никакъв буржоазен учен, запомнете това!… И дълбоко ненавиждам всеки строй на насилия и неправди. И това запомнете. Кажете ми, защо убихте Кирил? И аз ще ви кажа кой сте вие и на какъв строй принадлежите!
Неси го погледна презрително.
— Възможна е само една разумна хипотеза — за да събудя човешкото в себе си! — отвърна той. — Каквото и да е то. Както и да се нарича!
Кавендиш изведнъж се сви на мястото си, сякаш бе получил удар в стомаха. И мълча тъй до края на пътя. Едва когато колата спря пред хотела му, той се пораздвижи и каза неохотно:
— Аз ще си замина с първия самолет, господин Алексиев. И повече няма да се видим. Тъй че искам да ви кажа моята последна дума! — Той се позапъна малко, но продължи: — За вас има само едно спасение в тоя живот — да се влюбите.
В първия мит Неси просто не повярва на ушите си. Тоя човек наистина ли е изкуфял? Но сега Кавендиш изглеждаше така натъжен и безпомощен, че Неси се задоволи да измърмори:
— За съжаление, господин Кавендиш, това е последното, което мота да сторя в живота си. За да не кажа, че изобщо е невъзможно.
— Не, не е невъзможно! — възкликна горещо Кавендиш. — Тука грешите. Аз ще ви обясня.
Той се огледа безпомощно, после каза:
— Елате за малко в хотела!… Ще ви обясня, да, ще ви обясня!…
Докато шофьорът се занимаваше с багажа, те влязоха в дневния бар и седнаха на една странична маса. Бе съвсем празно, в следобедната хладина само двете барманки бяха потънали в някакъв свой увлекателен разговор. Дори не погледнаха към тях, пък и те нямаха нужда от нищо. Кавендиш, бледен и червен едновременно, като резен от пражка шунка, започна възбудено:
— Искам да ви обясня вашия сън. Спомняте ли си — митовете и белия айсберг. Трябва правилно да ме разберете — не съм фройдист. И даже напротив. И все пак в това отношение Фройд е прав — сънищата издават нещо от скритата същност на човека. От неговата сподавена душевност. Е, добре, знаете ли какво означава вашият сън?
— Според мен — нищо! — отвърна Неси неохотно. — Просто една картина.
— Но какво е изскубнало тая картина от вашето подсъзнание? От вашата историческа памет, да речем? Някаква вътрешна нужда може би. Някакво вътрешно напрежение. А тая нужда според мен се нарича жажда за красота.