Неси го погледна колебливо. Жажда за красота? Това като че ли не бе лишено от някакъв смисъл. Кавендиш сякаш усети неговото вътрешно колебание, защото продължи оживено:
— Помислете, помислете!… Всичко това не поразява ли именно с красотата на своите багри! Бяло и синьо, в своята неизмерима чистота! И движенията на китовете освен това. Няма нищо по-могъщо, по-царствено и красиво от гмуркането на кит. И по-величествено. И по-вечно. Откакто ми разказахте вашия сън, тая картина просто не може да излезе от главата ми.
— Да, добре. Само не разбирам какво общо може да има то с любовта?
— Как да няма! — едва не възкликна Кавендиш. — Любов и красота са две почти равнозначни понятия.
— Не вярвам — отвърна Неси. — Любовта е една от най-елементарните примки на природата. За тая цел понякога наистина си служи и е красотата. Но не винаги. И все по-често започва да предпочита грозното, деформираното, перверзното.
— Да, вярно е. Но това се отнася до похабените хора. До изчерпаните вътрешно. Само пред вас стои тая чудна възможност да започнете всичко отново. Или — по-точно — за първи път. И вие ще започнете именно с красотата — като лъвовете, като пауните, като нескопените коне, като гугутките. Разберете — то лежи у вас. То търси някакъв израз. Намерете го! — каза Кавендиш едва ли не пламенно. — Това е единственият ви шанс.
Неси щеше да си спомни тоя разговор в часа преди своята трагична смърт. Защо го бе повел Кавендиш по тоя път? Като ангел или като сатана? Да го спаси или да го погуби?
2
Външно животът на Неси с нищо не се промени. Ставаше рано, пробягваше утринния си крос, с педантична точност се появяваше в своя огрян от слънцето кабинет. И като че ли не забелязваше ни пустотата, ни глухата тишина, с която бе обкръжен. Никой не го потърси да го попита какво всъщност се бе случило, как бе загинал неговият приятел — нито шефовете, нито колегите му. Може би инстинктивно се плашеха от истината. А може би чисто и просто не искаха да се намесват в чужди истории, особено в кървави.
И все пак нещо се промени в живота на Неси — той вече не работеше. Не, не съвсем — работеше все пак нещичко, но без желание, с усещане за вътрешна пустота. Понякога седеше с часове пред затворената зелена папка, мислеше. Видът му ставаше все по-вглъбен, очите все по-немилостиви. За пръв път мислеше за себе си. Кой бе той всъщност? По каква причина не приличаше на другите хора? Досега имаше готов, неизменен отговор — всъщност разликата е само в това, че далече ги е изпреварил и надраснал. Ще минат може би векове и всички ще заприличат на него — и по ум, и по вътрешна сила. Така мислеше той. Но ето че сега това негово мнение като че ли се поразклати. Всъщност Неси нямаше неща, които всички други хора имаха. Така например той нямаше детство. Дали наистина в тая крехка възраст у децата не се образуват именно ония неща, които му липсваха. Чувствата например? Въображението? Или пък съвестта, която всички единодушно твърдяха, че му липсва?
Той все по-често сядаше в малката квартална градинка, внимателно наблюдаваше децата, които щъкаха по алеите — децата, които крещяха, които се блъскаха, които си издърпваха от ръцете играчките, които се цапваха внезапно с детските си юмручета и след това надаваха неистов рев — и удареният, и побойникът. Никак не разбираше как това може да предизвика толкова умиление във възрастните хора, които ги пазеха. „Всъщност — мислеше той — децата по нищо не се различават от възрастните, само дето са по-откровени в своите действия. Какво свястно нещо може да се образува у тях, когато целите кипяха в стихията на своите лудории и пакости?“
Изведнъж той загуби всякакъв интерес към децата. Просто не заслужаваше да си губи времето с тях, там нямаше да намери нищо. Стоеше умислен в ранните утрини пред прозореца, дишаше по навик дълбоко и силно. По навик, наистина, иначе що за глупост да се грижиш за това жалко и тленно човешко тяло, което, така или иначе, годините неминуемо ще отмъкнат в гроба. Така мислеше той. Всичко можеш да излъжеш на тоя свят, само няма как да подправиш оная вътрешна рецепта, която вече ти е предписала и предопределила всичко — до последното камъче в бъбреците. Нощите вече бяха станали по-дълги, улицата навън все още тъмнееше без зари, в кухите очи на прозорците се таеше мрак. Откакто се бе върнал, нейният прозорец бе затворен и облепен с пожълтели вестници отвътре, приличаше на сляпо око с перде, което вижда само мътилките на утринната светлина. После затягаше връзките на своите безукорно бели кецове и се впускаше в жалкото си утринно приключение. Нищо не се случваше през тия утринни часове. Само веднъж спря всред алеята, леко стъписан. От храстите изскочи някаква проскубана котка и мина едва ли не под носа му. Тя го погледна за миг, кръглите й жълти очи бяха съвсем безчувствени. Но той едва забеляза котката. В зъбите си тя държеше малка катеричка, мъртва навярно, безжизнено отпусната и окървавена. Обзе го слабо вълнение, едва забележимо може би, но той щеше да го запомни. После котката изчезна в храстите със своята плячка.