Тъй минаха десетина дни — до един пусти и безсмислени, сякаш изведнъж се бе оказал на дъното на отдавна изсъхнал кладенец. Не виждаше нищо освен малкото кръгче небе над главата, неизменно синьо, но безнадеждно. И един ден той забеляза, че нейният прозорец е отворен, тя се бе върнала. Нищо не се виждаше в стаята — никакво движение, никакво присъствие на човек. Пък какво можеше да види там? Своето спасение? — както блудкаво му бе подхвърлил Кавендиш. И все пак отново почувствува леко вълнение, съвсем същото, както при вида на мъртвата катеричка. А може би смъртта и любовта наистина вървят заедно, както някога подхвърлят в книгите глупците писатели.
И така се случи първото чудо — той не отиде на своята утринна разходка. Просто остана у дома си. Мрзкът в нейната стая бавно се разреждаше, от небитието започнаха да изплават мебели и предмети. Той чакаше. Но чакаше спокойно, без притеснение и все пак с някаква вътрешна стаеност, която преди не бе усещал. Навярно така чака бръмбарът мравколов на дъното на своята пясъчна дупка. Така чакат гущерът, леопардът, боата — така чакат своята вездесъща храна. Едва към шест часа той усети някакво движение из стаята, сякаш се раздвижиха мрачините и сенките. Изведнъж във виделината щръкнаха две бели красиви ръце, вдигнати към небето — обличаше се навярно. И едва тогава се появи пред прозорец с жълтата си рокличка, несресана, може би недоспала. Провя се откровено и открито, без да си закрие устата с ръка, светнаха чисти и бели зъби.
Той я наблюдаваше с притаен дъх. Наистина беше красива, сега много добре я виждаше. Косите й бяха тъмнобакърени, кожата много бяла, очите сини навярно или зеленикави, но с много ясен отблясък, може би от светлината на утринното небе. Нищо, стоеше си там, безцелно и равнодушно, лицето й светеше. Просто се радваше на чистотата на утрото или пък инстинктивно гълташе прохладния въздух, все още незамърсен от грубите изпарения на деня. Струваше му се непостижима в тоя миг. Той не знаеше все още най-простата човешка истина — истински красиви са само далечните и непостижими неща. Непостижимо красиви са брилянтите, звездите, снеговете на Килиманджаро, езерата на Тян Шан. И жените са красиви само когато са далечни и непостижими. Тая наистина не беше чак толкова далече, но между тях се простираше улицата, все още хладна и тъмна пропаст в тоя час на деня. После тя изчезна.
Още два дни Неси изпусна утринната си разходка. И двата пъти тя се появи на прозореца само за мигове, колкото да погледне утринното небе, после изчезваше. Втория път му се стори, че го погледна — за повече от миг, да, доста повече, сякаш искаше да си припомни кой е той. Нито веднъж не я видя да излезе на улицата. Може би беше студентка, четеше усилено за есенната сесия — какво друго можеше да помисли?
След това Неси отиваше на работа, неудовлетворен и празен. Отваряше папката, поглеждаше равнодушно листовете. Дали това не е началото на любовта? И веднага отхвърляше тая мисъл с отвращение. Дори да е така — трябва да се съпротивлява. Любовта му се струваше нещо неестествено и примитивно, някаква лъжа или заблуждение, някаква груба деформация на съзнанието. И навярно приличаше по нещо и на алкохола, и на мъртвата катеричка в зъбите на подивялата котка. Най-добре е да забрави всичко с решително усилие на волята. Да забрави нейния прозорец, да си гледа спокойно работата. Но как можеше да си гледа спокойно работата, когато сърцето му бе така опустяло за нея. Сега формулите и цифрите му се виждаха като безвкусна слама, бълвана от металните уста на ярмомелката.
И все пак той отдавна знаеше, че най-добре ще се отървеш от нещо, като го преживееш. Тогава, какво му пречи да се запознае с момичето? Като взе това решение, той изведнъж се облекчи, сякаш бе свършил половината работа. Всъщност никога досега не го бе вършил. Никога не се хвърляше върху плячката като ягуар, нито пък я преследваше до пълно изтощение като чакалите. Достатъчно беше да протегне като мравояд влажния си език и по него веднага се налепваха десетки мравки. Оставаше най-лесното — да ги глътне. А защо да не мине по най-преките пътища, истинските пълководци удрят право в челото, без да търсят обходни движения.