— А нима не разбираш? — погледна го странно Алекси.
— Какво да разбирам?
— Помисли си къде работя!
Професорът много добре знаеше къде работи тоя смахнат старши научен сътрудник, но в първия миг не успя да направи връзката. Вместо него Алекси се обади възбудено:
— Работя там с някои много редки радиоактивни изотопи… Обикновено без никакви предпазни мерки. Количествата са много малки, радиацията — нищожна. И все пак знаеш ли? Природа е това, какво знаем за нейните истински движещи сили?
— Да, ясно! — каза професорът с облекчение. — Това все пак е някакво обяснение.
Той явно се развесели. Дали досега не е подозирал, че това е някаква лоша шега на дявола? Или на бога — все едно. Нещо неочаквано, надчовешко, необяснимо. Детето му се бе видяло прекалено съвършено, за да бъде просто една игра на природата. Но сам той не бе ли казал, че мутациите не са така слепи, както изглеждат на пръв поглед?
— А как ще го кръстиш? — запита той.
— Анастас!
— Що за име наистина?
— Анастас значи „възкръснал“… Възкръснал като Феникс от корема на майка си.
Така момчето получи името си, а по-късно започнаха да го наричат за по-кратко Неси.
4
За Неси бе назначен научен съвет от специалисти, който да наблюдава неговото развитие и да направи ако това е възможно, някои научни констатации и изводи. Отначало тоя съвет се зае за работа с ентусиазъм и преживя не един и два драматични момента. Надеждите бяха толкова големи, че те просто се страхуваха да ги изразяват с думи. Но постепенно настроението като че ли започна да спада, въпреки че Неси вършеше неща, които ги смайваха. Все пак думата „мутация“ започна да се споменава все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем престанаха да я употребяват. Тогава я замениха с модерната думичка „акселерация“, която не само че беше много по-скромна и безобидна, но фактически не казваше почти нищо. Тя създаваше главоболия главно на бащите и недоумение в майките, които толкова рано трябваше да се грижат за половата хигиена на своите дъщери.
Работата се състоеше в това, че от анатомическа гледна точка Неси бе точно копие на всички други хора в света, дори с апандисита си. Единствената разлика се състоеше в това, че той се развиваше в много по-бързи темпове, отколкото обикновените бебета и деца. Но както казахме, това явление е познато на съвременния свят. В страните с повишен стандарт на живота децата по-рано проговарят, по-рано прохождат, стават много по-едри на ръст, по-рано се развива техният ум.
И все пак Неси не беше обикновен случай на „акселерация“, което в крайна сметка представлява едно съвсем поносимо отклонение от нормата. Неговият растеж бе необикновен, дори смайващ. Още през втория месец той проговори, и то доста сносно и правилно. Нямаше „бу-бу“ и „му-му“, както при обикновените деца. Доста дълго време бърбореше нещо непонятно и несвързано, което все пак по странен начин наподобавяше човешката реч. И в един ден от тоя чудноват хаос внезапно изскочиха съвсем обикновени човешки думи и при това изречени по един безукорен начин.
— Гладен съм! — заяви той.
В тоя миг при него беше само майка му. Тя едва не подскочи, толкова бе стресната от тая неочаквана реплика. И изобщо Корнелия бе единствената, която сякаш не беше в състояние да възприеме своя син. Никой не я видя да го погали, да го притисне до себе си, да му каже някоя ласкава майчина дума. Тя го наблюдаваше някак плахо, докосваше го едва-едва, дори отказа да го кърми. Вместо да се развесели и оживи, както става с всички майки, вместо да почувствува това велико облекчение и освобождение, което е характерно след всяко раждане, тя като че ли стана още по-загрижена и унила. Като се посъззе малко от изненадата, Корнелия бързо му донесе стъклото с мляко.
— Не искам това! — още по-ясно и по-разбрано заяви Неси.
— А какво?
— Каша!
Това съобщение на Корнелия, както трябваше да се очаква, направи истинска сензация всред научния свят. Неси наистина ядеше много и лакомо, наедряваше не със седмици, а с дни, ставаше все по-красив и великолепен. На три месеца изглеждаше като едногодишно дете. Именно тогава се изправи и тръгна да ходи. Ходеше намръщен и сериозен, често се препъваше и падаше, но нито веднъж не се опита да пълзи като всички други момченца. Не беше бъбрив, но вече съставяше доста сложни изречения: „Мамо, боли ме корема.“ Или: „Много топло е тука.“ Не можеше да понася хората от научния съвет, посрещаше ги намръщено и враждебно особено когато бяха повече от двама души. Веднъж се взря в един от тях, плешив и смирен човек, педагог по специалност, и му заяви едва ли не грубо: