Волтер
Белият и Черният
В провинцията Кандахар всички знаят приключенията на младия Рустан. Той беше единствен син на един мирза в тази страна. Мирза, това е нещо като маркиз у нас или барон у германците. Старият мирза, баща му, имаше доста прилично състояние. Искаха да оженят младия Рустан за една госпожица, мирзаска като него. Двете семейства горещо желаеха тази женитба. Рустан щеше да бъде утеха за родителите си, щеше да направи жена си щастлива и сам да бъде щастлив с нея.
Но за нещастие той беше видял кашмирската принцеса на панаира в Кабул, който е най-големият панаир на света, несравнимо по-посещаван от панаирите в Басра и Астрахан.
А ето защо старият кашмирски принц беше дошъл на панаира с дъщеря си: той бе загубил двете си най-редки съкровища — едното беше диамант, голям като палец, на който бе изкусно гравиран образът на дъщеря му, на времето индийските майстори владееха това изкуство, което днес е вече изчезнало, другото беше едно копие, което само отиваше там, където искаше да го прати собственикът му, това е нещо обикновено между нас, но не и в Кашмир.
Един от факирите на негово височество му открадна тези две скъпоценности и ги отнесе на принцесата.
— Пазете грижливо тези две неща — каза й той, — нашата съдба зависи от тях.
След това той замина нанякъде и вече никой не го видя. Отчаян кашмирският княз реши да отиде да види дали на панаира в Кабул, където се събират търговци от четирите краища на света, няма да намери у някого от тях диаманта и оръжието си. Князът водеше дъщеря си със себе си при всичките си пътувания. Тя носеше своя диамант добре скрит в колана си, а копието, което не можеше да скрие така добре, бе грижливо заключила в големия си китайски сандък в Кашмир.
Тя и Рустан се видяха в Кабул. Влюбиха се един в друг с цялото чистосърдечие, свойствено на възрастта им, и с цялата нежност, присъща на тяхната страна. Като залог за своята любов принцесата му даде диаманта и при раздялата Рустан й обеща да я посети тайно в Кашмир.
Младият мирза имаше двама любимци, които му служеха за писари, за коняри, за домоуправители и за лични прислужници. Единият се наричаше Топаз, той беше красив, добре сложен, бял като черкезка, благ и услужлив като арменец, мъдър като гебър. Другият се наричаше Абанос, той беше много красив негър, още по-усърден и сръчен от Топаз и за него нямаше нищо трудно. Рустан им съобщи за пътуването, което възнамеряваше да направи. Със сдържаното усърдие на слуга, който не иска да досажда на господаря си, Топаз се опита да го разубеди, като му изтъкна опасностите, на които се излага. Как ще потопи две семейства в отчаяние? Как ще забие нож в сърцето на родителите си? Той разколеба Рустан, но Абанос му вдъхна увереност и разсея всичките му съмнения.
Младият мирза нямаше достатъчно средства за едно толкова дълго пътуване. Мъдрият Топаз не би му помогнал да вземе в заем. Обаче Абанос му намери пари. Той ловко измъкна диаманта на господаря си, поръча на един майстор да направи един съвършено подобен фалшив диамант, сложи фалшивия на мястото на истинския, а истинския даде в залог на един арменец и така получи няколко хиляди рупии в заем.
Когато получи тези пари, мирзата беше вече напълно готов за заминаване. Натовариха багажа му на един слон и всички се качиха на коне. Топаз каза на господаря си:
— Позволих си да ви посъветвам да не предприемате това пътуване, но макар че ви укорих, сега трябва да ви се подчинявам: аз съм на ваше разположение, обичам ви и ще ви следвам до края на света. Но нека пътем се отбием у гадателя, който е на две парасанги оттук, и се посъветваме с него.
Рустан се съгласи.
Оракулът отговори:
— Ако вървиш на изток, ще бъдеш на запад.
Рустан не разбра нищо от този отговор. Топаз твърдеше, че той не предвещава нищо добро. Абанос обаче, който винаги желаеше да угоди на господаря си, го убеди, че отговорът е благоприятен.
В Кабул имаше и един друг гадател; те отидоха и при него. Кабулският прорицател отговори с тези думи:
— Ако притежаваш, няма да притежаваш; ако си победил, няма да победиш; ако си Рустан, няма да бъдеш Рустан.
Този гадател изглеждаше още по-непонятен от първия.
— Пазете се — казваше Топаз.
— Не се страхувайте от нищо — казваше Абанос.
Както можем да си представим, този служител винаги беше прав в очите на господаря си, тъй като го поддържаше в увлеченията и надеждите му.
Когато отминаха Кабул и навлязоха в една голяма гора, те седнаха на тревата да похапнат и пуснаха конете да пасат. Тъкмо се готвеха да разтоварят слона, който носеше храната и приборите, когато забелязаха, че Топаз и Абанос ги няма в кервана. Започват да ги викат, гората кънти от имената на Абанос и Топаз. Слугите ги търсят на всички страни и изпълват гората с виковете си, връщат се, без да са видели някого, без някой да им е отговорил.