— Аз винаги бях до вас — казва Абанос.
— О, какво говорите? Защо осквернявате последните ми мигове? — отговаря Рустан с отпаднал глас.
— Можете да ми вярвате — казва Топаз, — знаете, че аз никога не одобрявах това съдбоносно пътуване и предвиждах ужасните му последици. Аз бях орелът, който се бори срещу лешояда, който му скубеше перата, аз бях слонът, който отнасяше багажа, за да ви принуди да се върнете в родината си, аз бях магарето на резки, което въпреки вашата воля ви връщаше при баща ви, аз отведох вашите коне, аз създадох потока, който не ви позволяваше да минете, аз бях онзи, които издигна планината, за да препречи съдбоносния ни път; аз бях лекарят, който ви препоръчваше да дишате роден въздух, аз бях свраката, която крещеше да не се биете.
— А аз — рече Абанос — бях лешоядът, който оскуба орела, носорогът, който с рога си нанасяше безброй удари на слона, негодникът, който биеше магарето на резки, търговецът, който ви даваше камили, за да препускате към собствената си гибел, аз изградих моста, по който минахте, аз издълбах пещерата, която прекосихте, аз съм лекарят, който ви насърчаваше да продължите пътя си, гарванът, който ви крещеше да се биете.
— Уви, спомни си за предсказанията — каза Топаз. — Ако отиваш на изток, ще бъдеш на запад.
— Да — рече Абанос, — тук погребват мъртвите с лице, обърнато на запад: предсказанието беше ясно, не го ли разбра? Ти притежаваше и не притежаваше, защото ти имаше диаманта, но той беше фалшив и ти не знаеше това. Ти си победител и умираш, ти си Рустан и преставаш да бъдеш Рустан: всичко се изпълни.
Докато говореше така, четири бели криле покриха тялото на Топаз и четири черни — тялото на Абанос.
— Какво виждам? — извика Рустан. Топаз и Абанос отговориха заедно:
— Ти виждаш твоя добър дух и твоя зъл дух.
— Е, господа — каза им нещастният Рустан, — защо се месихте? И защо са нужни два духа на един нещастен човек?
— Такъв е законът — рече Топаз, — всеки човек има по два гения. Платон го е казал пръв и други са го повтаряли след него. Сам виждаш, че няма нищо по-вярно от това: аз, който ти говоря, съм твоят добър дух и моята длъжност беше да бдя над теб до последния миг на живота ти, и аз вярно изпълних дълга си.
— Но — каза умиращият — ако твоята длъжност беше да ми служиш, значи, аз съм от много по-висше естество от теб, и освен това как смееш да кажеш, че си моят добър дух, когато ме остави да ме измамят във всичко, което предприех, а сега оставяш и мен, и любимата ми да умрем от жестока смърт?
— Уви, това беше твоята участ — каза Топаз.
— Ако съдбата върши всичко — рече умиращият, — каква полза има от добрия дух? А ти, Абанос, който имаш четири черни криле, очевидно си моят зъл гений?
— Право казвате — отвърна Абанос.
— Но, значи, ти си бил също и злият дух на моята принцеса?
— Не — тя имаше своя зъл дух и аз отлично го подпомагах.
— А, проклети Абанос, ако си толкова лош, значи, че принадлежиш на същия господар като Топаз? Вие двамата сте били създадени от различни сили, едната добра, а другата — лоша по природа?
— Това не следва непременно — каза Абанос, — но представлява голяма трудност.
— Не е възможно — поде агонизиращият — едно благосклонно същество да е създало един тъй злокобен дух.
— Възможно или невъзможно — възрази Абанос, — така е, както ти казвам.
— Уви, бедни ми приятелю — рече Топаз, — не виждаш ли, че този негодник още проявява лукавството си: кара те да спориш, за да разпали кръвта ти и да ускори часа на твоята смърт.
— Хайде, хайде, не съм по-доволен от теб, отколкото от него — каза тъжният Рустан. — Той поне признава, че е искал да ми стори зло, а ти, който твърдеше, че ме защитаваш, не ми бе полезен с нищо.
— Много съжалявам — рече добрият дух.
— И аз също — каза умиращият. — Но зад всичко това има нещо, което не разбирам.
— И аз не го разбирам — отвърна горкият добър дух.
— Но след малко аз ще науча това — каза Рустан.
— Ще видим дали е така — рече Топаз.
Тогава всичко изчезна и Рустан се видя отново в къщата на баща си, която не бе напускал, изтегнат в леглото си, където бе спал цял час.
Той се стряска, събужда се, облян в пот и съвсем объркан; опипва се, вика, звъни, зове слугите си. Неговият прислужник Топаз дотичва с нощна шапка на глава, като се прозява.
— Умрял ли съм, жив ли съм? — извика Рустан. — Ще се спаси ли прекрасната кашмирска принцеса?…
— Сънува ли господарят? — отвърна хладно Топаз.
— О — вика Рустан, — какво стана с този варварин, Абанос, с неговите четири черни крила? Той стана причина да умра от такава жестока смърт.