Ерик Лустбадер
Белият нинджа
Част I
На моя приятел и литературен посредник Хенри Морисън, без когото…
Питай вятъра — той ще каже кое от листата на дърветата ще се отрони и ще полети в неизвестното!
Който избегне ужаса, ще падне в яма; а който излезе из ямата, ще падне в примка.
Токио
Есен
Събуди се в мрак. Навън беше пладне, но прозорците на „Кан“ — хотел в покрайнините на Токио, в който отсядаха бизнесмени, бяха плътно покрити с метални капаци и вътре беше тъмно като в гроб.
Това впечатление се подсилваше още повече от тясната стаичка, малко по-голяма от ковчег. Стените и подът бяха тапицирани в мъртвешко сиво, таванът беше едва на метър и половина височина и това беше причината, която караше нищо неподозиращите гости да се събуждат с чувство на световъртеж.
Но не поради това Сенжин не запали лампата, след като се надигна от леглото-футон. Той имаше далеч по-убедителни доводи да стои в сянка.
Както винаги, когато беше пиян или в настроение да убива, Сенжин мислеше за майка си. Всъщност майките бяха две — едната го беше родила, а другата го беше отгледала. Втората беше леля му — сестрата на истинската му майка, но той винаги я наричаше Хаха-сан, мама. От нейната гръд беше сукал, тъй като истинската му майка почина от някаква родилна инфекция само седмица след като го роди. Хаха-сан разхлаждаше челото му, когато гореше в треска, нейните ръце го стопляха, когато трепереше от студ. Тя беше жертвала всичко в живота си за Сенжин, а после той я напусна, без дори да се сбогува, без думичка на благодарност.
Това не означаваше, че Сенжин не мислеше за нея. С широко отворени в мрака очи той си спомни как укротяваше гнева си в снежнобялата мекота на гръдта й, как тя му даваше всичко от себе си с любяща усмивка на уста, докато той я удряше и хапеше с единственото желание да му се отвърне със същото. Но тя само го притискаше към себе си, убедена, че майчиното спокойствие ще победи безграничния му гняв.
Натрапчивият сън му се явяваше от години, подобен на отдавна изстиналата лава край кратера на угаснал вулкан: изнасилват Хаха-сан многократно, а Сенжин наблюдава този акт, обзет от необяснимо чувство на задоволство. Толкова силно и всеобхватно, че неизменно го довежда до могъщо сексуално освобождаване.
Вече от доста време наблюдаваше как капките сперма се стичат по стената, не знаеше дали е сънувал, или не. После се обърна по гръб и стана. Облече се за секунди, движенията му бяха точни и безшумни като на призрак. Не си направи труда да заключи вратата след себе си.
Късен следобед. Небето над града имаше цвят на олово — наситено сив, същевременно меко като памук. Въздухът беше тежък като сироп от промишления смог. Бели маски носеха не само колоездачите по платното, но и много от пешеходците. Всички се страхуваха от белодробни заболявания.
Дневната светлина беше разкъсала нощта на неоновите светлини, но с какво я беше заменила? С безцветен здрач, воднист и щипещ очите. Като дъното на тъмно море.
Имаше много свободно време, но това не го притесняваше. Нарочно бе планирал нещата по този начин. Напусна анонимното си убежище пеш, придвижваше се из града, без да използва превозни средства, чертаеше пътеката си в огромния лабиринт от улици и сгради така, че никой да не може да я открие и проследи.
Въпреки заобикалящата го среда, Сенжин се чувстваше прекрасно — наелектризиран и изпълнен с огромна енергия. Той се усмихна на себе си, разпознал безпогрешно признаците — галещи и удобни като стара риза по тялото му. Под дрехите си усещаше хладното докосване на метала. Затоплен от кръвообращението му, той живееше свой собствен живот, сякаш бе придобил някаква особена чувствителност благодарение на неукротимата енергия, излъчваща се от мъжкото тяло. Сенжин имаше чувството, че е бог, че е митичен меч на възмездието, който разсича Токио на две, освобождавайки го от разяждаща проказа.
Вървеше, безшумно по тесните улички — човек на мрака, страховита икона на бруталността и смъртта. Прескачаше локвите застояла вода, воняща на рибешки вътрешности, чиято мазна повърхност хвърляше разноцветни отблясъци в тежкия от смог мрачен въздух.
Когато стигна входа на „Силк Роуд“, нощта вече встъпваше в правата си. Разноцветните неонови лампиони и ярките изкуствени цветя на фона на евтин креп и станиол бяха аранжирани така, че да наподобяват отдалеч на огромна разцъфнала орхидея или пък — ако човек е склонен към подобни сравнения — на гостоприемно разтворен женски полов орган.