На Плъха това му се стори доста странно, но после изведнъж си даде сметка, че момичето е насочило цялото си внимание към разговора, който се водеше на масата на Икуза. То не намаля, дори когато двамата мъже се задълбочиха в технически подробности и сложна терминология. Напротив — лицето й грееше с онази концентрация, която се появява единствено върху лицата на артистите, осветени от ярките сценични прожектори.
Обядът приключи, чаят се изпи, деловите разговори свършиха. Двамата мъже се изправиха и си размениха поклони. Тръгна си обаче само Кен Ороши, елегантното куфарче леко се поклащаше в ръката му.
Кусунда Икуза се облегна назад и замислено отпи глътка чай. Плъха плати сметката си и с крайчеца на окото си забеляза, че момичето става и се насочва към вратата. Икуза бързо вдигна глава, лицето му потъмня. Очите му се впиха в очите на момичето.
Плъха не беше сигурен, но му се стори, че момичето за миг се поколеба пред този поглед, преди да се отправи към изхода.
Пет минути по-късно Икуза плати сметката и си тръгна. Плъха го последва.
Във фоайето за миг изгуби от погледа си едрото тяло на Икуза, после го откри — вече на тротоара. До него крачеше момичето от ресторанта и се усмихваше.
Плъха извади миниатюрния микрофон с насочено действие, който беше негово лично изобретение и включи магнетофончето в джоба си.
Икуза отправи многозначителна усмивка към момичето, зъбите му хищно проблеснаха.
— Не бих искал да си толкова настоятелна — каза той.
— „Защото не е разумно“ — добави тя с изумително точна имитация на осъдителния му тон. — Аз не съм разумна, Кусунда! Между нас трябва да съществува равновесие!
Плъха почти подскочи от изненада като чу начина, по който момичето употребява малкото име на Икуза.
— Не виждам никакво равновесие в нашите отношения — възрази Икуза. — Те се базират на взаимната полза, а тя никога не може да бъде балансирана.
— Както и да яздиш дракон, нали?
— Търсиш си белята, Килан. Понякога си мисля, че вършиш тези набези единствено, за да накараш баща ти да се обърне и да те види!
Сърцето на Плъха заблъска лудо в гърдите му, не можеше да повярва на ушите си. Кен Ороши имаше три деца — две момчета на около двайсет години и една дъщеря на около осемнайсет. Според данните в компютъра на Плъха името на дъщерята беше Килан. И ето я пред него от плът и кръв, свързана по някакъв тайнствен начин с Кусунда Икуза. Какво става, по дяволите?
В следващата секунда Икуза обърна гръб на Килан Ороши и изчезна в тълпата.
Черната вулканична скала се бе забила в небето с назъбена свирепа мощ. Колко епохи бяха отминали от последния гръмотевичен гърч на планетата, бълваща облаци от огън и газ? От пламтящия ад на миналото се бе издигнала планината Ходака, обречена на лед и мраз за много хилядолетия напред.
Този планински масив е може би най-опасния в цяла Япония. Цялото огромно пространство от Ниши на запад до Оку на североизток е изпълнено от остри като игли непристъпни върхове, чиито стръмни склонове от черен, вечно замръзнал гранит се спускат в главозамайващи пропасти. Дълбоките пукнатини по тези склонове наподобяват раните по възлестите ръце на стар боец.
Напуканата каменна стена Такидани, надвиснала над Долината на водопадите, с течение на годините става известна е едно друго име, използвано от всички алпинисти в памет на загиналите им тук другари — „Дяволското гробище“.
Непосредствено отвъд Такидани се издига мрачната грамада на Черния жандарм — остър като игла гол планински връх от застинала вулканична маса, покрит с лед. Страховит и заплашителен, той е истинска Касандра на Японските Алпи, роден сякаш от последното могъщо дихание на земята, изтръгнато от сърцевината на пламтящото й ядро.
Именно тук бе доведен Никълъс като момче, именно тук трябваше да докаже на Канзацу-сан, пък и на себе си, че подготовката му е преминала добре, че е по-добър от братовчед си Сайго.
И вероятно точно заради това беше умрял в „Дяволското гробище“, а мрачната стрела на Черния жандарм насмешливо се мержелееше във въздуха над главата му.
Не беше усвоил добре преподаваната материя, арогантността му беше попречила да разбере, че недостатъчно е овладял тайните на нинджуцу. Сърцето му не беше пречистено. Вместо да се концентрира за състоянието на умствена олекотеност, което олицетворява Пустотата — светлата пътека към познанието, той имаше единствената амбиция да се прояви по-добре от Сайго.
Сега разбираше, че в това отношение между двамата братовчеди не бе имало никаква разлика. Съперничеството помежду им се беше превърнало в мания — такава, каквато е обладавал Миямото Мусаши по отношение на своята „Книга на петте кръга“. И тази мания беше превърнала стремежа им към овладяване на бойните изкуства в личен, напълно егоистичен мотив. Сърцата им са били стегнати в тънка, а по-късно и в стоманено здрава мрежа на един и същи грях — омразата.