После паниката изчезна, кратка като светкавица в лятно небе. Тишината бучеше в ушите му. Ясно чуваше ударите на сърцето си и движението на кръвта в жилите си, многократно усилени от размерите на ледената му гробница. И странно, но именно това го оживи. Аз съм жив, каза си той.
В душата му се появи някакъв древен инстинкт и той си наложи спокойствие. А заедно с него се появи и „харагей“. Умът му насочи навън нежните си пипалца и пред него отново се появи външният свят. Моментално усети присъствието на Канзацу и спокойствието му нарасна.
Започна да копае, без да забравя новопридобитите си необичайни способности. Беше в състояние да „види“ Канзацу, който му показваше накъде да копае, в представите си виждаше как сенсеят копае от другата страна.
В гробницата му имаше незначителни остатъци от кислород и те бързо се стопяваха. Въглеродният двуокис сякаш всеки миг щеше да прогори дробовете му, тялото му пареше. Остана все така концентриран в задачата, която си бе поставил, не позволяваше на страха да отвлича вниманието му. Не чувстваше студ, не се страхуваше от смъртта.
Когато се показа като пиле от пробитата черупка на яйце, бурята го връхлетя с цялата си сила. Отворил широко уста, той поемаше неравномерни глътки живителен кислород, а Канзацу го издърпа от огромната купчина лед и сняг, прегърна го в здравите си ръце и потърси прикритието на надвесената над пътеката черна скала…
Изправен отново върху могъщата снага на Ходака, Никълъс отправи поглед към Черния жандарм, свидетел на отдавнашния му провал. Миналото се мяркаше като едва забележимо облаче пара в съзнанието му, като парцаливо бойно знаме, пронизано от острите планински върхове… Част от него не можеше да приеме, че отново е тук. Цял живот беше вярвал, че кракът му няма да стъпи никога вече на планината Ходака.
Но сега беше широ нинджа и всичко бе различно.
Небето беше мътно бяло, той изпитваше чувството, че се намира в някакъв чудовищен хрущял, който го откъсва напълно от реалния свят. Далечен вой го предупреди, че вятърът се е събудил. Първите капки дъжд — едри и тежки, бръснаха лицето му като сърдита любима.
Никълъс замръзна на мястото си. Отново, както преди много години, планината го посрещаше с буря. Вятърът духаше в гърба му, ураганът бързо настъпваше на север. Изтрещя гръмотевица, млечната черупка на небето се разцепи от ослепителна светкавица.
След секунда вече валеше като из ведро. Не беше точно дъжд, а по-скоро нещо като градушка, примесена с едри парчета лед, откъснати от вятъра. Скри се под една надвесена над пътечката скала и изведнъж му се стори, че точно под същата скала бе намерил укритие с Канзацу преди десетки години.
Потръпна, умората го сковаваше. Тялото го болеше на толкова много места, че вече не можеше да различи отделната болка. Белегът на главата му пулсираше и той неволно го докосна през плетената си шапка. Зъзнеше въпреки специалното алпийско яке и топлите дрехи под него. Зъбите му затракаха.
Наоколо се спусна непрогледен мрак. Стоеше вкопчен в студената скала, щръкнала в подножието на Черния жандарм, незначителен като насекомо върху гърба на слон. Беше нищо в сравнение с дивото могъщество на планината, незначителна песъчинка, подмятана от яростните талази на бурята, нищожна прашинка в необятната вселена.
Затвори очи и ритмично полюшна тялото си. Колко много му се искаше да заспи сред дивата вихрушка, да остане завинаги върху тялото на могъщата Ходака, да забрави страхове и притеснения, да престане борбата със зловещото състояние на духа, наречено широ нинджа…
Чу далечния зов на сирените и част от него неволно се устреми към облекчението, към приятната забрава. Пред очите му отново се изправи смъртта — сладка и съблазнителна като първа любов, от нея се излъчваше меланхоличен зов към скъпи и забравени спомени…
Рязко се събуди. Гърлото му беше така сухо и издрано, сякаш бе дишал сяра, а не кислород. Бавно примигна, все още не виждаше нищо от дупката, в която бе потърсил убежище. Не чувстваше краката си. Опита се да стегне мускули, удари с юмруци по бедрата си. Нищо. Беше напълно безчувствен.
Разбра, че умира. Дори да беше в състояние да скочи на крака, щеше ли да побегне? Искаше ли? И накъде? Бурята продължаваше да реве с пълна сила, заедно с нея се спусна и нощта — тежка, непрогледна, страшна…
Никълъс си даде сметка, че ако отново заспи, вече няма да се събуди. Напрегна ума си, принуди го да извика пред себе си отдавна избледнели спомени, да търси и най-незначителните подробности в тях. Не успя, беше уморен. Костите го боляха, трепереше от студ. Клепачите му бавно се спускаха над очите, главата му отскачаше нагоре с цената на върховно усилие, сърцето му страховито пропускаше по един такт във всеки миг, в който осъзнаваше, че се унася.