— Оставете тези фъшкии за пресата! — възбудено викна младежът. — Тя няма нищо общо е нас и вие много добре знаете това!
— Така е — призна Хау с някаква странна смесица от задоволство и озлобление в гласа. — Само козинката между краката й струва повече от всички ви, взети накуп! — Беше му дошло до гуша от мърморенето на Брислинг. На практика още не го беше уволнил единствено заради ролята му на жертвено агне. Брислинг си беше пионка по рождение и винаги ще си остане такъв. Ще го изхвърля в момента, в който престане да ми бъде полезен, твърдо реши Хау.
Наведе се напред, вдигна слушалката на радиотелефона и в продължение на няколко минути разговаря с генерал Дикерсън. После, изпитващ странната необходимост да се погаври още малко с помощника си, той се приведе напред и доверително прошепна:
— Ще ти разкрия една малка тайна, Дейвид. Понякога козинката й е далеч по-умна от цялата ви банда, да знаеш!
Купето на лимузината се разтърси от гръмотевичния му смях, сълзи бликнаха от очите му.
— Можете да си правите шеги колкото щете! — нацупено отвърна Брислинг. — Но аз не й вярвам и не мога да разбера защо вие й вярвате! Ясно виждам как ви върти на малкото си пръстче, докато вие си въобразявате, че става обратното! Първоначално възнамерявахте да я използвате и в това нямаше нищо лошо, но нещата се развиват в съвсем различна посока. Тя влезе под кожата ви, зарази кръвта ви! Отрупвате я с подаръци и съм сигурен, че я искате! Искате я лудо, още в мига, в който се завърти около вас! Ето това вече е власт! Това означава пълен контрол!
— Свърши ли? — хладно попита Хау, вътрешно побеснял от гняв. Какво си въобразява този пикльо? Шизей беше съвсем права — Брислинг е обречена на пожертване фигура. Овладя яростта си с огромно усилие на волята. — Току-що изпратих кучката да убеди Брандинг, че трябва да я вземе със себе си на официалния прием, който Белият дом ще даде в края на месеца в чест на германския канцлер. И там ще го съсипя завинаги. Затова трябва да прекъснеш малката си операция в института „Джонсън“, имам друга работа за теб.
— Мразиш Шизей и си убеден, че влияе на моите преценки. Може би си прав, може би наистина е време да разберем цялата истина за тази жена. — Пусна една топла усмивка, накара чертите си да излъчват максимално доверие: — Това е задачата, която ти възлагам, Дейвид. Зная, че мога да ти имам пълно доверие. По една случайност зная, че Шизей държи цялата си секретна информация у дома, в спалнята си. Искам от теб да я изчакаш да отиде на този прием с Брандинг и веднага след това да проникнеш в дома й и да прибереш тази информация.
— Но… — Лицето на Брислинг притеснено се разкриви. — Това означава да вляза с взлом в дома й…
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Дейвид — многозначително вдигна вежди Хау. — Използвай собствената си глава — това е единственият начин да си пробиеш път в град като този! — Обърна глава към прозореца и се загледа в редицата от паметници, точеща се край колата. Изпита чувството, че всички го поздравяват. — Струва ми се, че ти давам точно това, което искаш — шанс да ми докажеш колко струваш наистина… — Обърна се към помощника си и го дари с най-бащинския си поглед. — Досега съветите ми винаги са ти били от полза, нали? — попита. — Аз бях този, който те измъкна от клоаката на Сената, аз бях този, който те направи нещо по-различно от дребен чиновник. Сторих го, защото ясно виждах потенциалните ти възможности. — Доброжелателната му усмивка се разшири и ръката му се прехвърли през раменете на Брислинг: — Слушай какво ще ти кажа, Дейвид… Ти се изкачваш нагоре, момче. Днес си изпълнителен директор в личната ми канцелария, а утре… Кой знае какъв ще бъдеш утре, Дейвид?…
Смъртта си имаше име.
Никълъс отвори очи и смаяно ги закова в лице, което никога не бе се надявал да види отново.
— Канзацу-сан? — Гласът му бе дрезгав, едва доловим шепот. — Наистина ли си ти? Бълнувам ли? Мъртъв ли съм?
— Не си мъртъв — отвърна първият му сенсей по нинджуцу. — Но не си и жив. Все още…
Никълъс виждаше единствено лицето му и с удивление отбеляза, че то бе съвсем същото, каквото бе при последната им среща в далечната 1963 година. Невъзможно, помисли си той. Но мислите му бяха объркани и неясни, все още в плен на вечния лед.
— Къде сме?
— В Лимбо — отвърна Канзацу. — Домът ми на Черния жандарм.
— Дом?! Тук, на върха?! — Колко странно звучи гласът ми, Господи! Кухо и някак безжизнено…
— Лимбо е мой дом, но е по-скоро нещо като убежище. Можеш да мислиш за него като за манастир — свято място на сила и тишина. — Очите на Канзацу потънаха в неговите: — Нима не се нуждаеш точно от такова място, Никълъс?