Никълъс се опита да кимне в знак на съгласие, но вместо това потъна в дълбок сън. Сънува Черния жандарм, издигащ се от дълбините на собствената му душа.
Две седмици след завръщането си във Вашингтон Котън Брандинг заведе Шизей в института „Джонсън“. Едва сега бе успял да намери пролука сред многобройните си задължения в Сената.
Институтът, мечта за най-добрите студенти от МИТ и Станфорд, се помещаваше в голяма тухлена сграда, строена още в началото на века. Някога тя се е намирала в полето, но днес вече бе в центъра на Вашингтон, на „Девъншайър Плейс“, само на една пряка от моста на „Кънектикът Авеню“.
Фактът, че сграда, строена някога за изложение на произведения на изкуството, днес се използваше за изключително сложни лабораторни изследвания, говореше повече за столицата на Съединените щати от всички произнесени в Сената речи, взети заедно.
Макар външният й вид да беше все така красив, вътрешността й отдавна бе изгубила своята привлекателност. Котън Брандинг, който приемаше модернизацията като нещо обикновено, продължаваше да мисли, че институтът „Джонсън“ е център на вселената — не по-малко красив от останалите музеи по света.
Дойде да присъства на демонстрацията на последните постижения на проекта „Кошер“. Демонстрация, организирана специално за него, тъй като разработките продължаваха да се намират в експерименталната си фаза. Въпреки това беше взел и Шизей със себе си, вероятно защото се гордееше с работата между тези стени — работа, която до немалка степен отговаряше на собствените му амбиции.
Влязоха в продълговатото преддверие, стъпките им закънтяха по мраморните плочки на пода. Сградата беше оборудвана с изключителна охранителна система, истинско произведение на изкуството. Шизей даде на дежурния служител всички основни данни за себе си — имена, дата и място на раждане, месторабота. С интерес наблюдаваше как една млада жена ги въведе в екрана на своя компютър, изчака частица от секундата и принтерът започна да бълва обратна информация за посетителката, включително и снимка. Младата жена подаде информацията на дежурния служител, който внимателно я прочете и още по-внимателно се взря в гостите. Кратко кимване им показа, че трябва да минат през проверката на металния детектор, като предварително тя предупредиха да опразнят джобовете си. Чантичката на Шизей бе проверена на рентген заедно със съдържанието на джобовете им. После Шизей трябваше да свали бижутата си, за да бъдат подложени на спектрометричен анализ.
Снеха отпечатъци от пръстите им, след което ги накараха да погледнат в окуляра на някаква извита машина, която заснемаше шарката на ретината им и автоматически я сравняваше с оригинала в своята памет — в случая това стана само с очите на Брандинг.
После казаха по няколко думи пред малка решетка в стената. Зад нея имаше сложен компютър, който записваше и съхраняваше в паметта си пълния спектър на гласовата им характеристика.
Най-сетне получиха по една оформена с помощта на лазер табелка, чийто невидим код им позволяваше еднократен достъп в сградата.
— Това ли е всичко? — попита ехидно Шизей, докато дежурният с жест ги покани да влязат.
Брандинг едва доловимо се усмихна.
— Ако се върнеш следващия месец, положително ще ти се наложи да дадеш и кръв. Чух, че работят върху проблема за незабавна идентификация с помощта на червените кръвни телца.
Доктор Рудолф — висок и слаб мъж с тънки мустачки и изразителни вежди, ги очакваше зад втория пункт за компютърна проверка. Голата му глава блестеше като билярдна топка, само край ушите и врата се забелязваха остатъци от рядка, прошарена коса Шизей беше сигурна, че в свободното си време човек като него отглежда кучета или рози — толкова спокоен и търпелив й се стори той. Очите му ги огледаха с вниманието, с което гледаха, лабораторните уреди, сухата му ръка стискаше здраво. Брандинг му представи Шизей и доктор Рудолф разсеяно кимна с глава.
— Пушите ли? — обърна се към нея той. — Не? Чудесно, тук това е строго забранено.
После се обърна и ги поведе по тих и безлюден коридор. Дискретното осветление и дебелите килими са много по-подходящи за кабинета на някой министър, помисли си Шизей.
Доктор Рудолф отвори едва врата и се отдръпна да ги пропусне пред себе си. Помещението приличаше на заседателна зала с голяма овална маса в средата и редица от столове с високи облегалки около нея. Пред всеки от столовете имаше стъклен пепелник, гарафа за вода с цвят на мед, две чаши, бележник и писалка. В средата на голямата маса — там, където обикновено се поставят цветя, беше монтирана продълговата черна кутия от пластмаса. Върху горната и част имаше три реда различно оцветени бутони и няколко металически превключватели.