Беше не толкова красив, колкото привлекателен. Човек лесно си го представяше на мостика на бърз платноход, насочил се срещу бурния вятър в морето отвъд Нюпорт, оглеждащ с опитни очи трудния маршрут срещу слънцето. Но от него се излъчваше един особен аромат, безпогрешен за откриване продукт на властта. Малцина бяха мъжете, които искаха доброволно да са около него, дори само, за да се ползват от закрилата на сянката му, или пък, по подобие на Дъглас Хау — да се опитват да го принизят до своето собствено ниво. За разлика от тях, жените не мечтаеха за нищо друго, освен да бъдат близо до Брандинг, да се притискат до топлото му тяло, да вдъхват замайващия аромат на мъжкото му превъзходство.
Но както често се случва в съвременния свят, властта на Брандинг се дължеше до голяма степен на неговите приятели. Макар да поддържаше многобройни познанства сред политическите среди, неговите истински приятели бяха в средствата за информация. Брандинг си ги отглеждаше със същото усърдие, с което те самите го преследваха. Вероятно отчиташе симбиозния характер на тези приятелства, но в крайна сметка той беше политик и когато настъпи времето на първата му предизборна кампания, той доброволно и съвсем съзнателно се гмурна в морето на симбиозата.
Информационните средства обичаха Брандинг, защото изглеждаше чудесно на телевизионния екран, а и защото им даваше широка възможност да го цитират. Но най-вече, защото им предлагаше пикантни истории от един затворен във висините свят, а те бяха въздухът и водата за всеки журналист. Брандинг беше достатъчно тактичен да ги поставя в добра светлина пред техните редактори и продуценти, което пък поставяше в добра светлина редакторите и продуцентите пред собствениците на съответните издания. В замяна получаваше това, от което се нуждаеше най-много на този свят — известност. Репортерските хрътки се грижеха лицето му да не слиза от кориците на най-четените в страната издания, популярността му беше далеч по-голяма от тази на най-старшия сенатор републиканец в щата Ню Йорк, който беше и председател на Сенатската комисия за финансов надзор.
Брандинг като че ли не оценяваше мащабите на своята власт. Което ще рече, че не беше свикнал да се възползва максимално от нея. Съпругата му Мери, починала неотдавна, много обичаше да изтъква опустошителния му ефект върху жените при всяка негова поява във висшите кръгове на Вашингтон. Брандинг отказваше да й повярва, а може би и не искаше.
Той беше човек, който вярваше сляпо в американската система на властта — изпълнителна, законодателна и юридическа — уравновесена по онзи великолепен начин, който бранеше свободата на всички в тази страна. Поемайки сенаторския пост, той беше убеден, че стъпва на територията на един своеобразен професионален Содом, в който колегите му редовно попадат под ударите на правосъдието за престъпления от всякакъв характер. Тези хора го отвращаваха и той, сякаш открил в гнусното им поведение посегателство към собствената си непоклатима вяра в системата, бързаше да свика поредната пресконференция, на която ги разобличаваше безмилостно. Тук връзките му с представителите на печата проявяваха своето предимство в най-пълна степен.
Натискът за влияние, на който го подлагаха редовно, беше съвсем друга работа. Всички нишки в гоблена на американската законодателна власт бяха изтъкани на принципа на бартера — ти гласуваш моя законопроект, а аз — твоя. На Капитолийския хълм не можеше да се работи по друг начин. Той не допадаше особено много на Брандинг, но в случая нагаждането беше задължително. Като човек беше дълбоко убеден, че върши добро — не само за своите избиратели от щата Ню Йорк, но и за целия американски народ. И макар че никога не би признал открито собственото си придържане към древната максима, според която целта оправдава средствата, той беше изградил професионалния си живот изцяло върху нейните принципи.
Стриктният, почти пуритански морал лежеше в основата, на антипатията му към колегата сенатор Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия за въоръжените сили. По мнение на Брандинг от момента, в който Хау се добра до този висок пост, той се зае да оказва натиск не само из кулоарите на Конгреса, но и в самия Пентагон. Това очевидно не можеше да задоволи апетитите на Хау. Говореше се, че е започнал да събира поверителна информация за личния живот на доста генерали и чрез нея периодично им напомня за необходимостта да се съобразяват с него. Брандинг беше твърдо убеден, че злоупотребата с властта е най-гнусното от всички престъпления, и съвсем в свой стил не пропускаше нито една възможност за публично заклеймяване на злоупотребите на Хау.