В общи линии това бяха същите думи, които и Томи беше употребила в началото на разпита. Но Нанги по някакъв тайнствен начин бе успял да намери ключ към душата на възрастната жена и Томи изпита неприкрито възхищение от него.
— Разбирам — каза госпожа Ханами и се изправи. — Искате ли да излезем навън? Напоследък слънцето прониква толкова рядко през промишления смог, че човек трябва да се възползва от всеки лъч!
Излязоха на каменна тераса, издигаща се над великолепна градина. Спуснаха се долу и тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше сред небрежно разпръснати речни камъни в сивкав цвят.
— Вече сигурно знаете, че съпругът ми беше блестящ хирург — обади се домакинята. — Ръцете му бяха като ръцете на гениален скулптор и той направо ги боготвореше. Използваше далеч повече крем, отколкото аз самата… — Настаниха се в изящната чайна, разположена в дъното на градината и жената продължи: — У дома не съм го виждала да използва сапун, понякога си мислех, че има фобия срещу него… Това не можеше да е вярно, разбира се, защото преди всяка операция трябва да се търка до посиняване, нали? — Малкото помещение ухаеше на суха трева, подправки и изгоряло дърво. — Изпадаше в паника и при най-малката драскотина по кожата си. Ръцете му наистина бяха изключителни — меки и пухкави като на малко момиченце.
В началото Томи беше изненадана и почти шокирана от непочтителните забележки по отношение на мъртвия, почувства как в душата и се свива топка на неприязън към тази жена. Но скоро разбра, че Ханико Ханами иска да се разтовари от бремето на дълго пазени тайни и сърцето й омекна.
Каквито и недостатъци да имаше тази жена, приготвянето и поднасянето на чая очевидно не фигурираха сред тях. Томи прехласнато наблюдаваше ловките й, едва доловими движения, вследствие на които гъстата мътилка се превръщаше във великолепен бледозелен чай.
— Той беше наистина прекрасен хирург, но като съпруг беше нещо съвсем различно — продължи госпожа Ханами. Надвесено над чашката, слабото й лице за миг се подмлади и стана дори красиво. Каква ли кокетка в била преди години, неволно се запита Томи. — Вероятно исках прекалено много от своя брак — продължи госпожа Ханами. — Хранех надежди и това беше грешката ми. Но аз почти не познавах съпруга си, когато се венчахме… А едва ли успях да го опозная и след това.
— Защо казвате това, госпожо Ханами? — попита Нанги.
— С течение на времето съпругът ми се умори от мен — въздъхна Ханико Ханами. — Докато беше по-млад, той обичаше край него да има много жени. После остана само една… Вероятно поради липса на енергия или… как да кажа?… Някакво чувство за стабилност… — Отпи глътка чай и продължи: — Може би това ще ви се стори странна характеристика на една извънбрачна връзка, но мога да ви уверя, че тя подхожда абсолютно точно на случая с моя съпруг.
— Знаете ли какво е искал съпругът ви? — тихо и внимателно попита Нанги.
— Искал ли? — изненадано примигна госпожа Ханами. — О, да, то беше съвсем очевидно… Не е искал да умре. Или, по-точно казано, да остарее… Постоянният парад от женски лица и тела пред очите му някак му е помагал да си внуши, че той е непроменим, че не остарява… За него жените бяха като вълшебно огледало, което го уверяваше, че не се е променил, че винаги ще бъде млад.
— Но това се е променило — отбеляза Нанги.
— Какво? — стреснато го погледна тя, изтръгната от дълбокия размисъл.
— Казахте, че е останала само една.
— О, да — кимна тя. — Мисля, че тази е била съвсем младичка, с твърда плът. Мъжът ми вече мечтаеше за младостта, парадът от женски тела не му беше достатъчен. Вероятно е искал да задържи завинаги младостта в ръцете си.
— Говорили ли сте някога за развод? — попита Нанги.
Госпожа Ханами изпусна кратък напрегнат смях.
— Не, Господи! Не! Ясно е, че не сте познавали съпруга ми. Никога не е имало и намек за подобни неща, нямаше и да има… Съпругът ми нямаше представа, че аз зная за извънбрачните му забавления. Щеше да умре от срам, ако бях проявила жестокостта да му го кажа.
— А защо не му го казахте? — попита Томи със същия мек тон, до който прибягваше Нанги.
— Нима трябваше да сторя това? — разшириха се от учудване очите на госпожа Ханами. — Та ние се обичахме!
След тези думи настъпи продължително мълчание. Най-накрая Нанги се размърда в стола си.
— Кажете ми нещо за последното момиче, с което се е виждал съпругът ви… Откъде знаете, че е била много млада и плътта й е била твърда?