Разбира се, Мери се придържаше към доста по-дипломатично поведение. Тя умееше да го прави, докато Брандинг предпочиташе съвсем други методи. Затова единственият повод за редките им кавги беше именно различният подход към живота.
Котън Брандинг цял живот се беше стремил да не смесва професионалните отношения с личните. Сега обаче това разделение беше премахнато и то изцяло благодарение на Дъглас Хау. Пред него се извиваше път, изпълнен с коварни капани и непредвидими нещастия.
Хау използваше цялото си влияние да компрометира Брандинг и дейността му в Агенцията за стратегически компютърни проучвания. Напоследък словесните му нападки бяха станали изключително мръсни и невъздържани — сипеха се намеци за злоупотреби с държавни средства, измами и прикриване на престъпления, ударите под кръста се бяха превърнали в норма на поведение и двамата се бяха вкопчили толкова яростно, че Брандинг от време на време се чудеше дали някой от тях в крайна сметка ще оцелее.
През последните две седмици постепенно стигна до заключението, че поне в този случай Мери се беше оказала права. Затова прекрати публичните си изяви и концентрира усилията си в една по-друга посока. Привика най-верните си приятели от информационните средства и по време на тайната среща се зае да обсъжда с тях начините за повдигане на официално обвинение срещу Дъглас Хау за злоупотреба с общественото доверие.
Вече месеци наред Котън Брандинг мислеше само за двама души на този, пък и на онзи свят — Хау и Мери.
До появата на Шизей.
Запозна се с нея — Господи, нима беше едва снощи, смаяно се запита той — на един от онези многобройни приеми, които оформяха летния живот в Ийст Енд. Брандинг изпитваше силна досада от подобни празненства, но ги търпеше заради работата. Там обаче най-силно усещаше липсата на Мери. Едва сега, след като нея вече я нямаше, той призна, че тя бе успявала по уникален начин да превръща тези маскаради в нещо приятно и напълно поносимо.
Така ги наричаше той, когато бяха насаме — „маскаради“. Превземки в името на превземките, дълги часове на куха суета, изпразнени от всякакво съдържание. Ако някой изглежда блестящо и успее да се включи в разговор с важни особи при пристигането на фоторепортерите — това беше върхът. Стига да не допусне грешката сред важните особи да се окаже и някой евреин или нашумял писател.
Тези драконовски правила оставяха горчив вкус в устата на Брандинг и често, особено когато му идваше до гуша, или пък беше изпил няколко чаши повече, той признаваше на Мери, че би дал всичко на света, за да свика една от своите прочути пресконференции и да разкрие на света тези „средновековни структури“.
Мери неизменно се смееше на тези желания, освен това успяваше да направя така, че и той да ги види откъм смешната им страна. Но когато изпадаше в мрачно настроение и тръгваше на дълги самотни разходки, когато чувстваше, че трябва да направи всичко възможно да избегне нелепата съдба на баща си, Брандинг неволно искаше да си върне онзи справедлив гняв и тайно, дълбоко в душата си, се сърдеше на Мери, че го е лишила от него.
Маскарадът, на който срещна Шизей, или по-скоро усети нейното присъствие, беше поредната сълзливосантиментална сбирка на хора, който бяха решили да отбележат скорошната смърт на Труман Капоти със своите спомени за него. Слушайки анекдотите им, които би трябвало да бъдат смешни, но на практика предизвикваха само тъга, Брандинг изпита огромно облекчение от факта, че не се беше срещал с този писател.
Все пак времето му не беше напълно изгубено. Беше поканил със себе си двама от най-близките си приятели журналисти. Единият се казваше Тим Брукинг и беше най-добрият репортер проучвател на Ню Йорк, а другият беше водещ на едно от най-популярните телевизионни предавания в щата, насочено предимно към разследвания на злоупотребите с властта. Тримата се заеха да обсъждат надълго и нашироко състоянието на журналистиката в електронните медии.
Времената бяха лоши за телевизионните новинарски екипи. Цели телевизионни компании преминаваха в ръцете на конгломерати, чиято единствена цел бе увеличение на печалбите с цената на всичко. Компаниите сами си бяха виновни за това положение, оплакваше се известният водещ. Притискани все повече от кабелната телевизия и видеото, те все по-често прибягваха до използването на програми, създадени от независими продуценти. Местните канали придобиваха все по-силен контрол над това, което се излъчва на живо. Фарсове и пародии на информационни предавания, подобни на „Вечерна забава“, са далеч по-лъскави от сериозните новинарски предавания и заемат все по-твърдо най-гледаното време, а нарастващата популярност на Тед Търнър с неговите 24-часови новини по кабелната мрежа на Си Ен Ен прави информационните предавания на останалите три големи мрежи напълно излишни. Всички знаеха, че нито една от тези компании вече не поддържа екипи за разследвания на новините, които текат във вечерните часове, а бюрата на чуждестранните им кореспонденти — някога най-голямата гордост на американската телевизия — днес се закриват едно след друго.