Сенжин бутна стъклената врата и се озова в пространство, изпълнено с отразена светлина. Имаше чувството, че е попаднал във вътрешността на стъклена призма. Светлината на бавно въртящите се прожектори се отразяваше в стените и тавана, покрити изцяло с огледала. Ефектът беше толкова дезориентиращ, колкото и стаичката ковчег на Сенжин. Но тук той се чувстваше като у дома си.
Американската рок музика дънеше с такава сила, че говорителите на огромните тонколони напрегнато трептяха. В резултат на това помещението ехтеше от тежкия тътен на басите, примесен с разкривено от пресилване дрънчене на чинелите.
Сенжин тръгна по покрития с гумена настилка под, който много приличаше на покритието, което се използваше на детските площадки. Барът беше очертан от високи пластмасови цилиндри, в които бълбукаше оцветена вода.
Очите му за миг срещнаха погледа на управителя, който се обърна и забърза към канцеларията си в дъното. Намери свободна маса в близост до подиума и седна. Една сервитьорка започна да си пробива път към него, но той я отпрати с махване на ръка.
Хвърли поглед наоколо. Заведението беше претъпкано предимно с търговци и бизнесмени, дошли да похарчат малко служебни пари. Въздухът тежеше от тютюнев дим, сред който се долавяше миризмата на уиски „Сънтъри“ и пот, примесена с нетърпеливо очакване. Езикът на Сенжин се стрелна навън, сякаш искаше да опита вкуса му.
Малката сцена пред него беше от прозрачен плексиглас на три отделни нива. Въртящите се светлини на прожекторите се отразяваха в издрасканата повърхност, заведението се изпълваше от разноцветните им отблясъци.
Появиха се и момичетата. Бяха облечени в необичайно строги роби, които покриваха телата им от брадичката до петите. Приличаха на оракули, които всеки миг ще предскажат бъдещето на тълпящите се наоколо нетърпеливи мъже.
Фигурите им бяха изцяло скрити, под широките дрехи се виждаха единствено лицата им. Човек неволно беше принуден да се довери на тези усмихнати лица, които не можеха да се нарекат нито ангелски, нито сатанински. Бяха по-скоро майчински и от изражението им липсваше каквато и да било заплаха. Това беше и крайната цел, разбира се. Вярвайте ми, казваха тези лица. И човек автоматически се подчиняваше. Дори Сенжин, който не вярваше на никого. Но и той беше японец, и той беше част от тази хомогенна тълпа наоколо, независимо дали вярваше на изкуственото целомъдрие на подиума, или не.
Насочи вниманието си към едно от момичетата — това, което беше най-близо до него. Беше изненадващо младо и много красиво. Макар да не бе подготвен за подобна младост, той съвсем не беше разочарован. Напротив — възрастта й, някак засили приятните му предчувствия. Облиза устни, сякаш сядаше на дългоочакван пир.
Музиката се смени. Стана по-звънлива, с далеч по-чувствен ритъм, меко подчертан от чинелите. Момичетата развързаха робите си и ги оставиха да се плъзнат на прозрачния под. Отдолу носеха делнични дрехи от различен тип, всяка посвоему предизвикателна. Прожекторите започнаха да пулсират, момичетата се заеха да се събличат в такт с музиката. Вършеха го по-различно от европейските стриптийзьорки с техните резки движения — тук всичко бе подчинено на пластичността и някакво особено вътрешно съзерцание. Колкото повече намаляваше облеклото, толкова по-разгулни ставаха позите им. Накрая всички бяха голи.
Музиката затихна, осветлението рязко намаля. Публиката нетърпеливо се раздвижи. Миризмата на пот вече доминираше над всичко останало.
Момичето пред Сенжин имаше безупречна кожа, мускулите й бяха гладки и закръглени, но едновременно с това твърди. Едно от неоспоримите предимства на младостта. Малките й гърди стърчаха право нагоре, тясната ивица косъмчета между краката й би разкрила много повече, ако не беше умело прикрита в сянката.
Тя приклекна, в шепите й се появиха малки електрически фенерчета, върху които бе изписано името на заведението — „Силк Роуд“. Подаде едно от тях на Сенжин, но той отказа с поклащане на глава. В следващия миг зад гърба му настана истинско боричкане — търговците се надпреварваха кой пръв да вземе фенерче.
Когато ръцете му се изпразниха, момичето започна да се огъва назад. Накрая зърната на малките й гърди се насочиха право към покрития с огледала таван, който ги отрази в безброй отчетливи копия. В тази странна поза момичето изведнъж му заприлича на вълчицата с увиснали ненки, от която сучеха Ромул и Рем. Някога Сенжин беше виждал тази скулптурна група.
Балансирайки на пети като акробатка, младата жена започна да разтваря краката си. Това беше главната част на номера, която се казваше „токудаши“, но сред простолюдието беше известна просто като „отварянето“.