Промяната не била толкова изцяло себична, колкото изглеждала на пръв поглед. Сенжин знаеше, че преди първия шогун Токугава, на име Йеасу, Япония е била напълно феодална държава, разкъсвана от междуособните войни на регионалните военачалници, известни под името „даймио“. Йеасу Токугава успял да обедини отделните племена, да ги свърже навеки под бойните знамена на нацията и да ги превърне в могъщ народ.
Същевременно строгото разделяне на японското общество на касти започнало именно под управлението на Токугава, който бързо оценил предимствата на подобна система за пълен контрол над населението.
В известно отношение шогуните Токугава са били маниаци на контролирането, съвсем като мен, мислеше Сенжин.
Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне и той се завъртя заедно със стола към остъклената врата на канцеларията. На прага се беше изправила Томи Язава.
— Влезте, сержант — покани я Сенжин, който никога не се обръщаше към подчинените си по име. Беше убеден, че като се обръща към тях по звание, той им показва точното място и засилва контрола си върху тях.
— Докъде стигнахте със случая на убийство и изнасилване? — попита той. — Марико не знам коя си…
— Бедната душица — въздъхна Томи. — Никой в клуба за стриптийз не знае фамилното й име.
— Така излиза — кимна Сенжин. Не я покани да седне, тъй като беше убеден, че всичките му подчинени трябва да стоят на крака пред него. Забарабани с пръсти по металната повърхност на бюрото и попита: — Имате ли да докладвате нещо ново?
— Не, сър.
— Абсолютно нищо?
— Зная, че вече сте прочел дневника, както и седмичните ми рапорти — отвърна Томи.
— А посланието, открито върху трупа? „Това можеше да бъде и жена ти“… Работихте ли върху него?
— Да, сър. Успях да установя, че жертвата не е била омъжена и често е приемала покани от различни мъже. Приятелите й никога не са посещавали клуба, а от разпитите на останалите танцьорки стана ясно, че Марико не е била близка с нито една от тях. Те казват, че ги е гледала отвисоко. Най-вероятно е момичето да си е въобразявало твърде много…
— Значи си е сбъркала професията — промърмори той.
— Вероятно е така, сър.
Сенжин спря поглед върху Томи Язава. Беше ниска и набита, но с всички необходими женски извивки на тялото си. Върху волевото й лице доминираха големи блестящочерни очи, по-извити нагоре от обичайното. Косата й беше дълга, направена насложен кок и също така блестящочерна. Сенжин знаеше от опит, че тя е много добър служител и именно затова й беше възложил разследването на случая Марико. Ако тя не успее да надуши нещо, значи никой няма да може да го стори.
— Колко време измина? — попита той. — Осем месеца, нали? Според мен е време да пратим делото към архив.
— Сър, позволете да подчертая, че аз бях единствената служителка, заета с разследването. — Очите на Томи бяха заковани в стената, на около половин метър вляво и над главата на Сенжин. — Зная какво чувства човек, който си няма никого на този свят. Може би за вас и отдела тази Марико не означава нищо, но за мен тя е близка душа, сродно човешко същество. Много моля да ми разрешите да продължа разследването.
— Градското полицейско управление не се интересува от вашите молби и желания, сержант! — строго отвърна Сенжин. — То действа по свои установени правила и има проблеми с недостига на хора. — Очите му със задоволство забелязаха как по страните на Томи избиха тъмночервени петна. — Трябва ли да ви напомням кой ви даде пълна свобода да работите месеци наред върху случай, който и двамата считахме за неразрешим още първия ден? Бъдете благодарна, че ви отпуснах толкова време за задоволяване на личните ви амбиции!
— Слушам, сър — отвърна Томи. — Високо ценя разбирането, което проявихте. Но преди да умре, Марико не е имала на кого да се облегне в живота. Затова много ми се искаше поне сега нещата да са други.
— Направихте всичко възможно, сержант. Но вече ни притискат нови задачи.