Вирусната атака стана рано сутринта, денят след нея беше изключително напрегнат.
Нанги стисна с обезобразените си ръце драконовата глава от слонова кост, която служеше за дръжка на бастуна му. Под тънката бяла кожа изскочиха сини, преплетени сякаш в моряшки възли венички.
Зад гърба му продължаваше извънредното заседание на ръководния състав на „Сато Интернешънъл“. Свикано по инициатива на Никълъс, то имаше задачата да обобщи резултатите от проведеното предишния ден съвещание на ръководителите на отдели и да направи преценка на успехите, провалите и нуждите на тези отдели в светлината на общите задачи на концерна, изменени драстично, след като бяха получили от компанията „Хайротекникс“ изключителните права за производство на основните компоненти на тъй наречения „компютър-кошер“, който все още беше във фазата на прототип. Очакваните огромни печалби не бяха основният плюс на тази сделка — в качеството си на единствената японска компания, поканена за участие в проекта „Кошер“, „Сато Интернешънъл“ печелеше и твърде висок авторитет.
Никълъс, помисли си Нанги. Той беше човекът, успял да сключи сделката с американската компания „Хайротек Инк“, която беше получила поръчка от правителството на Съединените щати за разработката на този компютър от революционно нов тип.
Но заслугите на Никълъс далеч не се изчерпваха с тази сделка. Още преди включването му в бизнеса Нанги си даваше ясна сметка, че огромният концерн „Сато Интернешънъл“ се нуждае от основна реорганизация. Но именно Никълъс прокара идеята, че тази реорганизация не трябва да се ограничава само със съгласуването на дейността на отделните подразделения, а централата в Токио трябва да направи и следващата стъпка — пълна интеграция на производствените програми.
Една напълно японска идея, призна пред себе си Нанги. Идея, която внушаваше далеч по-силно чувство за интегрална част от цялото у всяко от подразделенията на концерна. И само три месеца след въвеждането на тези координационни съвети Нанги видя практическата полза от тях — нивото на производителността в отделните подразделения скочи с цели двадесет процента. Беше толкова доволен, че реши да сподели чувствата си с Никълъс — един доста необичаен за японците жест.
Заведе Никълъс в любимия си ресторант, където цените бяха толкова високи, че на практика го превръщаха с ограничен достъп, отреден единствено за най-висшите представители на японската икономика. Дори министри и други високопоставени членове на всемогъщата японска бюрокрация не можеха да си позволят тези цени. Гостите едва ли посещаваха този клуб само заради храната. Те по-скоро търсеха атмосферата — дискретна, интимна и изключително луксозна, тя предразполагаше към дълго и обилно полято с алкохол разтоварване.
Когато един японец си позволи да се напие в компанията на чужденец, това означава, че този чужденец се радва на неговото изключително благоразположение. А за хората по върховете на властта, принудени да следят всяка своя стъпка и всеки свой жест, напиването е почти единственият начин за освобождаване от натрупаното напрежение. Прието е, че когато такива хора се напият, те могат да говорят всичко — да изразяват чувства, които в нормално състояние представляват строго табу, да стават сълзливи и сантиментални, дори да плачат. В такива случаи вината е единствено на алкохола, всичко може да се приеме, прости и забрави.
Някъде по средата на този процес Нанги започна да си дава сметка защо по-възрастни от него хора са ценили полковник. Денис Линеър, защо бащата на Никълъс не е бил приеман като „итеки“ — презрян варварин, както са били приемани всички останали членове на американските окупационни власти. Полковник Линеър се е отличавал с особената си способност да вниква в японската психология, въпреки европейския си произход. Това качество бе наследил и Никълъс, независимо от смесената си кръв и въпреки нея.
Танцан Нанги — герой от войната, заместник-министър на всемогъщото МИТИ — Министерството на външната търговия и промишлеността, до преди десет години, а след това основател и президент на Банката за развитие Даймио, която впоследствие става притежание на Сато, в момента президент на могъщия концерн „Сато Интернешънъл“ — никога не си беше представял, че може да обикне един чужденец. Честно казано, той считаше това за напълно невъзможно. Но в онази дълга нощ на пиянско опиянение, той неволно си даде сметка, че е започнал да обича Никълъс така, както бащата обича своя син.