Ерик Лустбадер
Белият нинджа
Част II
Книга втора (Продължение)
Шин Я (Продължение)
Полунощ (Продължение)
Платото Азама | Вашингтон | Ийст Бей Бридж | Токио | Ходака (Продължение)
Лято, в наши дни (Продължение)
— Някога ме търсеха — каза Канзацу. — После ме победиха, а накрая ме забравиха. — Беше седнал с подвити крака на пода. Къщата под Черния жандарм беше изцяло от камък, с едно-единствено помещение. — Това е моят отговор на въпроса ти защо съм тук, в Ходака. А сега ми кажи защо ти си тук, Никълъс?
— Първо искам да зная дали съм мъртъв — отвърна Никълъс. — В отвъдното ли съм?
— Вярваш ли в отвъдното, Никълъс? — наклони глава Канзацу.
— Да, мисля че вярвам.
— Значи си там — каза старият сенсей. — След известно време сам ще определиш какво си имал предвид.
— Но мъртъв ли съм? Замръзнах ли в подножието на Черния жандарм?
— Този въпрос не е от значение — сурово отвърна Канзацу. — Вече ти казах, че ти си този, който ще определи състоянието си. Живот или смърт? — Сенсеят сви рамене: — Аз отдавна не правя разлика между тези две състояния.
— Но можеш да ми кажеш дали съм още жив, нали? Или всичко това е някакво видение?
— Когато проумееш безсмислието на тези въпроси, ще имаш и отговорите, Никълъс.
Сърцето на Никълъс бавно успокояваше бесния си ритъм. Вече не беше вцепенен от студ, но тялото го болеше ужасно. Докосна белега от операцията на главата си и го усети както винаги. Сигурно съм жив, реши накрая той. Но подобни заключения му се струваха странни на това място.
— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш — каза той.
— Защо трябва да съм изненадан? Ти си идвал тук много пъти.
— Какво? — учудено го погледна Никълъс. — Не съм те виждал от зимата на 1963 година, а в тази къща стъпвам за пръв път.
Канзацу погледна в чинията пред него и поклати глава:
— По-добре се нахрани. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.
— Зная — кимна Никълъс. — Ако правилно си спомням, спускането от Ходака е не по-малко изтощително от изкачването.
— Нямах предвид физическите усилия — отвърна Канзацу.
Очите на Никълъс бавно напуснаха загадъчното му лице и се сведоха към храната в чинията. Започна да яде. После заспа. И отново сънува заплашителната грамада на Черния жандарм…
Беше толкова потискащ сън, че след като се събуди, той го сподели с Канзацу.
Сенсеят дълго време мълча. После потръпна и каза тихо, с някакъв нереален, идващ сякаш от сънищата на Никълъс глас:
— Защо това видение те смущава толкова много?
— Не ми е съвсем ясно — призна Никълъс. — Може би има нещо общо с изумрудите, които наследих от дядо си.
— Така ли? — вдигна вежди Канзацу. — Разкажи ми за тях.
И Никълъс започна. Описа му кутията с петнайсетте изумруда, изричното предупреждение на Чонг, своята майка, да върши с тях каквото иска, но никога да не допуска в кутията да останат по-малко от девет камъка.
— Тя каза ли какво ще се случи, ако камъните останат по-малко от девет? — попита Канзацу.
— Не — поклати глава Никълъс. — Знаеш ли нещо за тези изумруди?
— Май съм чувал за тях, но изобщо не предполагах, че ги притежаваш ти.
— Обладават голяма сила.
— Да. Огромна.
— Но по какъв начин са я придобили? — попита Никълъс.
— Чрез Тао-тао — отвърна Канзацу.
— Какво общо имам аз с Тао-тао?
Канзацу не обърна внимание на въпроса му и поклати глава:
— Онзи „дорокусай“ иска да ги вземе — промълви той. — Къде се намират?
— На сигурно място — отвърна Никълъс.
— В себе си ли ги носиш?
— Не. Едва ли бих ги опазил. Нали вече съм широ нинджа.
Канзацу кимна, помълча известно време, после промълви:
— От доста време си тук, предполагам, че вече си достатъчно отпочинал, за да започнем. — Беше облечен в черно памучно „ги“ — обичайния екип за упражнение в бойни изкуства. — Преди много години, когато те изпратих в Кумамото, ти беше убеден, че трябва да се изправиш единствено срещу братовчед си Сайго… Вероятно и до днес си убеден в това. Беше млад и надарен. И точно заради таланта си ти не беше в състояние да разбереш изцяло своята сила. Разбира се, често сме разговаряли по този въпрос.
— Защо постоянно повтаряш, че това се е случвало често? — попита Никълъс. — Случва се сега, при това за първи път.
— Времето е като океана — отбеляза Канзацу. — Има вълни и течения, приливи и отливи. И в един момент те създават особен водовъртеж, събитията се повтарят и възпроизвеждат, след което бавно се насочват към скалистите брегове…