Томи го попита идентифицирани ли са жертвите. Офицерът й продиктува имената им, но те не й говореха нищо. Затова попита дали са ги проверили в полицейските компютри.
— Да, и именно от данните в тях решихме да прехвърлим случая на отдел „Убийства“, сиреч на вашия отдел — отвърна дежурният. — И двамата са били наемни убийци на Якудза.
Томи благодари, прекъсна връзката и потъна в дълбок размисъл. Най-накрая вдигна глава и погледна Негодника.
— Прав си — промълви тя. — Кусунда Икуза наистина се е опитал да ви убие. От този момент нататък се намираш под арест, за да бъде осигурена закрилата ти. Къде е Килан?
— Но аз…
— По-добре е да ми кажеш веднага, майсторе! — нетърпеливо каза тя. — Защото утре може да бъде късно!
Започнаха да се спускат по стълбището. На площадката Томи спря и протегна ръка:
— Хайде, давай!
Негодника извади микрокасетата със записа и покорно я пусна в дланта й.
Накъдето и да погледнеше Кусунда Икуза, навсякъде виждаше хилядократно тиражираното си лице, сякаш в лабиринт на ужаса. Телевизията показваше как подава на Масуто Ишии претъпкан с йени плик, а после същият плик преминава в ръцете на Кач Хагава. Всички радиостанции се надпреварваха да съобщават подробности от скандала, а от първите страници на вестниците отново го гледаше собствената му физиономия, гарнирана със съответните разобличителни снимки, естествено взети пак от проклетата видеолента.
„Сякаш съм някакво странно, затворено в клетка животно, пред което хората се тълпят, клатят глави и цъкат с неодобрение“, помисли си той.
Телефонът му започна да звъни минути след излъчването на първите кадри по телевизията и кръвта на Икуза застина в жилите му. Знаеше кой го търси. „Нами“. „Нами“ вече искаше възмездие. Той си бе позволил да намеси „Нами“ в този скандал и това нямаше да му бъде простено. Връзките с тази организация, превърнали го бързо в един от най-влиятелните мъже на Япония, сега заплашваха да го удушат.
Икуза не можеше да позволи подобен развой на събитията и пое по предварително начертания път.
Измъкна се от задния вход на дома си и изчезна в проливната завеса на дъжда. Беше облечен с джинси, спортна фланелка, високи маратонки „Рийбок“ и дълъг до земята дъждобран от изкуствена материя, в чиито джобове имаше място и за други неща, освен юмруците му. Никой не го забеляза.
Измина пеш няколко пресечки до спирката на метрото и изчезна под земята. По време на пътуването си през града имаше достатъчно време да оцени непостоянната същност на властта. Колко дълго се бе чувствал недосегаем? Не можеше да определи това. Когато човек се издигне до равнището на боговете, времето престава да съществува. Това е любопитно. Стигна до извода, че времето и властта са части на непознато уравнение, за което дори Албърт Айнщайн не е имал никаква представа.
Но имаше друг един, още по-любопитен елемент — когато човек притежава властта, тя е реална и осезаема. А когато я загуби, всичко изведнъж се превръща в илюзия. В крайна сметка всичко е илюзия, помисли си Икуза, седнал върху двойната седалка на вагона, под която се стичаше малка локвичка. Властта съществува единствено в съзнанието на хората и това е причина тя да се придобива и губи с изключителна лекота.
Наредил се на опашката пред изхода на вагона, Кусунда Икуза стигна до заключението, че единствената реална власт, която е по силите на човека, е властта да лиши от живот себеподобния.
На повърхността небето продължаваше да е черно, дъждът плющеше над морето от чадъри и хладния камък на тротоарите с демонично ожесточение.
Това е град на овце, цялата държава е обитавана от овце, движещи се в една посока, с една цел, помисли си Икуза. Макар сам да се блъскаше в стадото, той престана да се чувства негов пълноправен член, изпитващ гордост от единството, от своето единство.
Течението вече го отнасяше встрани, беше като балон с прекъсната връв, безпомощна играчка в ръцете на невидими течения.
Спря пред вратата на един храм и натисна звънеца. Имаше нужда от помощта на боговете духове, които според легендите на шинтоизма, се намират навсякъде. Но не чувстваше нищо, не можеше да възприеме дори тези елементарни поверия, беше се превърнал в мъртвец, който все още крачи между живите…
Видеоматериалът, изготвен толкова майсторски и толкова вероломно, го беше лишил напълно от „татемае“ — внимателно и търпеливо създаваната легенда за чест и добродетел. Без „татемае“, без това качество, което бе от жизненоважно значение както за него, така и за „Нами“, той се лишаваше от цялото си положение в обществото, от честта си. Превръщаше се в жив мъртвец.