Мечтаеше да лежи до нея, да се наслаждава на картината, в която бе превърнал гърба й, да усеща как душите им се сливат по онзи неповторим, достъпен единствено за тях начин. Един прекрасен подарък за рождения им ден.
Сенжин никога не беше празнувал рождения си ден. Нищо не бе го отделяло от останалите дни на годината — нито празнична вечеря в семеен кръг, нито гостуване на приятели, нито подарък, а дори и обикновена поздравителна картичка. За пръв път се сблъска с обичая за поднасяне на подаръци, когато вече беше голям. Отначало се учуди от него, а после го намрази, тъй като той го караше да изпитва меланхолия. Инстинктивно усещаше, че това е още една от слабостите, които е наследил от Хаха-сан и трябва да се бори срещу нея.
Днес обаче реши, че вече е крайно време да си направи един подарък.
Краят наближаваше, предначертаният път бе почти извървян, оставаха само още няколко крачки. Сенсеят го беше подготвил за този миг, без дори да подозира, че го е сторил. Защото умът му не беше толкова задълбочен и всеобхватен като този на Сенжин, защото, макар и надарен танжин, той не беше „дорокусай“ и не можеше да си представи какво означава всичко това.
Докато Хаха-сан би могла, Сенжин беше убеден в това. Спомни си един далечен ден, в който двамата отидоха в града. Пътуването беше дълго и отегчително, момчето искрено съжаляваше, че не може да бъде в компанията на сенсея. Но сенсеят се бе отправил на едно от поредните си тайнствени пътешествия, Шизей също беше навън, изпратена да свърши някаква работа на Хаха-сан.
Отидоха в банката и се изправиха пред мъж с гъста брада и колосана яка на ризата над консервативен костюм. Той започна да разпитва Хаха-сан и да си записва отговорите й на квадратен лист хартия.
После й даде един дълъг формуляр за попълване. Сенжин седеше и наблюдаваше. Когато Хаха-сан стигна до графата с рождената си дата, тя написа не своята, а тази на Сенжин и Шизей.
Попита я защо, едва когато се озоваха на улицата.
— Нима? — усмихна се някак унесено Хаха-сан. — Е, грешката ми е съвсем естествена. Защото датата на вашето раждане е най-светлата дата в моя живот.
Сенжин разбра какво е искала да му каже много години по-късно. Била е толкова отдадена на целта да осигури добро бъдеще на своите деца, че тази цел се е превърнала в „икигай“ — в смисъл на живота й. Но едновременно с това тя бе успяла да ги дари и с късчета от своята личност — далечни, неясни, почти недоловими… Късчета от своя страх и гняв, от своята агонизираща самота. Късчета, които вече бяха успели да разрушат живота й.
Сенжин пъхна ръка в джоба си и опипа пакетчето с изумрудите. Стояха си кротко там, мощта им бавно се просмукваше в дланта му. Бяха шест на брой — лоша, опасна, дестабилизираща цифра… Той си даваше сметка, че рискува доста, като ги носи у себе си. След известен отрязък от време шестте камъка неизбежно ще изградят конфигурацията „Скорпион“ — конфигурацията на разрухата. Дори сега те бяха изключително опасни, единствено чудодейните му способности и желязната воля успяваха да ги държат под контрол.
Той искаше да събере на едно място всички изумруди, да ги комбинира по най-подходящия начин. Едва тогава ще се изпълни предначертанието на съдбата му, ще се осъществи истинската му връзка с Вечността. Непобедим и безсмъртен, той ще се носи над света и ще го подчинява на волята си.
Наблюдавайки внимателно преустроената фабрика на Грийн стрийт и тежката врата в морскозелен цвят, Сенжин чувстваше, че е близо до останалата част от вълшебните камъни.
В крайна сметка беше дошъл именно за тях. Ще ги прибере, а едва след това ще хвърли Никълъс Линеър в кръговете на ада и да го лиши от живот.
В момента обаче Никълъс беше някъде в периферията на съзнанието му, концентрираше мислите си върху Джъстин. Беше абсолютно убеден, че именно Джъстин ще му разкрие местонахождението на изумрудите. Само десет минути насаме с нея ще му бъдат достатъчни да измъкне тайната от най-потайните кътчета на съзнанието й. А после, когато свърши с нея, тя също ще бъде закована като пеперуда на стената.
Скрит в сянката, Сенжин не помръдваше. Видя как собственикът на жилището — набитият и опасен на вид японец Кони Танака, излиза през вратата, спира едно такси на ъгъла и изчезва.
Десетина минути по-късно на прага се появи и Никълъс Линеър, затвори зад себе си тежката зелена врата и тръгна по тротоара в южна посока. Сенжин се поколеба. Искаше да знае накъде е тръгнал Никълъс, но сградата и тази, която беше останала вътре, бяха прекалено примамливи като цел. Преди два дни проследи Линеър, видя го да влиза в небостъргача на „Томкин Индъстриз“, изчака го да излезе и той го отведе в школата по бойни изкуства на Танака.