Сенжин внимателно приклекна. Само на пет-шест сантиметра от себе си видя тънка като косъм жичка, умно опъната на височината на прасеца му. Краят й се губеше към ръба на покрива, а това означаваше, че жичката положително обикаля цялата сграда. Още една стъпка и алармената инсталация щеше да извести за присъствието му тук.
Логично би било да се опита да прекрачи жичката. Но беше прекалено логично и Сенжин се поколеба. Това можеше да бъде невинна примка, а капанът да го чака отвъд нея. Бавно завъртя глава и огледа плоския покрив, опитвайки се да открие този капан.
И скоро го откри. Електронните очи бяха две, също така отлично замаскирани. Лъчите им бяха на височината на кръста, така че ако някой се справи с жичката, несъмнено би попаднал в кръстосания им обсег. Нямаше начин да ги обезвреди, тъй като командното им устройство положително бе скрито някъде във вътрешността на сградата.
Все така приклекнал, той внимателно прецени дължината на тънката жичка, после бавно кимна с глава. От джоба си извади навито на руло дълго въже, което доста се различаваше от обикновените въжета. Изплетено от човешки коси, то беше изключително здраво и едновременно с това леко, не можеше да се протърка и от най-остри ръбове. В единия му край бе прикрепена малка метална кука.
Сенжин извади от джоба си и още един предмет, който на пръв поглед приличаше на къса и съвсем обикновена дървена тояжка. Но тя далеч не беше обикновена и това ясно пролича от начина, по който се разгъна от краткото тръсване на китката му. Горният й край меко щракна и се разпери встрани. Това беше „шиноби кумаде“ — специалното приспособление за катерене по гладки повърхности, което в разгънат вид силно наподобяваше разперил крила орел.
Сенжин окачи куката на въжето за долния край на приспособлението, после го плъзна под тънката жичка. „Шиноби кумаде“ стигна до ръба на вентилационната шахта на няколко метра по-нататък, куката тихо звънна и здраво го захапа, подчинявайки се на рязкото дърпане на Сенжин. Той легна по гръб, протегна ръце над главата си и здраво хвана тънкото въже. После внимателно започна да се издърпва по покритата със сив чакъл повърхност на покрива.
Главата и раменете му се плъзнаха под жичката без затруднения. Той спря на място и хвърли кос поглед към гърдите си, които се издигаха само на сантиметър под нея и очевидно щяха да я докоснат. Изпусна въздуха от дробовете си, гърдите му се отпуснаха и тялото му безпрепятствено се озова оттатък. Продължи да се придвижва по същия начин, докато се увери, че е отминал обсега на електронните лъчи. После коленичи и придърпа обратно „шиноби кумаде“. Освободи куката, нави на топка въжето и го пъхна в джоба си.
След това се приближи да разгледа капандурата.
Оказа се, че и тя е защитена, точно според очакванията му. Върху цялата й повърхност бяха пръснати чувствителни на натиск сензора, които щяха да задействат алармената инсталация в момента, в който върху остъклената повърхност се появи нещо по-тежко от гълъб.
Механизмът за включване на системата се открояваше съвсем ясно и това беше обезпокоително. Сенжин съвсем не беше склонен да приема за чиста монета това, което вижда, особено след като се увери колко добре е защитена останалата част на покрива. Безмълвно се запита къде ли е скрит механизмът, който трябваше да го вкара в капана.
С усилие на волята прогони тези мисли от съзнанието си и се зае да обезвреди това, което беше пред очите му. Извади миниатюрен флакон с фреон и го замрази, после го напръска с бързо втвърдяваща се пяна за изолация — подобна на тази, която се използва във военното корабостроене.
Извади клещите и прекъсна всичките четири жички на механизма. Тук беше тихо като в гроб. Останал далеч долу, градът рядко му напомняше за себе си — далечен вой на сирена, кучешки лай, кратко изсвирване на клаксон, последвано от остро изскърцване на спирачки. Той беше облак, който се носи над претъпканата земя. Един смъртоносен облак.
Внимателно се покатери върху капандурата и се просна в цял ръст върху нея. Очите и връхчетата на пръстите му търпеливо започнаха да опипват остъклената повърхност. Скоро откри това, което му трябваше — малка пукнатина, точно в центъра на дървената дограма.
Извади дълъг и тънък нож, острието му внимателно потъна в пукнатината. Дървото беше разсъхнато и лесно поддаде, пукнатината бързо се разшири, Сенжин благоразумно се дръпна по-далеч от пропукващата рамка и отново се зае за работа. Тук дървото беше по-здраво, но също така разсъхнато. Тази капандура би трябвало да се смени още преди години.