Сенжин се спусна обратно на покрива, повдигна дървената рамка и я остави открехната само толкова, колкото да промуши тялото си. Извади отново „шиноби кумаде“, законтри горния му край около бравата на капандурата, после се хвана с две ръце за телескопичната пръчка и предпазливо увисна на нея.
Задържа се под капандурата само няколко секунди, но те му бяха достатъчни, за да открие детектора за топлина, очертан ясно от вълнообразните кръгове на особената му дарба. Този уред регистрира присъствието на всяко топлокръвно същество около себе си, но фреонът положително би го изключил, съобрази Сенжин. Все пак предпочете сигурността, извади ролка метализирано самозапалващо се фолио и внимателно покри детектора с него. Фолиото имаше температурата на околната среда, но едновременно с това пречеше на тялото му да предаде топлината си на чувствителната мембрана.
Скоро спускането беше приключено. Сенжин се изправи и се огледа. Беше се озовал в рядко използвано таванско помещение, което преди години несъмнено е било производствено хале, но сега бе превърнато в склад за непотребни вещи.
Раздвижи се и скоро откри изхода. Долепи ухо до затворената врата, но не долови нищо подозрително. Открехна я едва-едва и отново се ослуша. Нищо. Предпазливо надникна оттатък, после се плъзна навън и затвори след себе си.
Беше проникнал в крепостта на противника. И Джъстин се намираше съвсем, съвсем близо…
— Не зная защо се съгласих да дойда тук — промърмори Нанги.
Дори дебелите стени на „Света Тереза“ не можеха да ги изолират от тътена на гръмотевиците и плисъка на пороя, който се изливаше над Токио.
— Нищо не чувствам, абсолютно нищо.
Дъждът барабанеше по оцветените стъкла на прозорците, лицето на Дева Мария в средата на витража сякаш потръпваше от страх.
— Тихо! — изшътка Уми. — Пречиш на службата.
— Какво общо има службата с мен? — попита Нанги. — Аз съм отблъснат от този Божи храм, отблъснат като сирак…
— Не си сирак — прошепна Уми и притисна до него топлото си тяло. — По-скоро си слепец.
— Какво знаеш ти за моя Бог? Ти си изследовател на митове, а Бог не обича митовете. Те са съставна част на други религии, говорят за езически богове…
— Като Буда?
Нанги не разбра дали го иронизира, но и не се интересуваше от това. Тя имаше право на известен цинизъм по отношение на вярата му, защото той не беше ревностен католик. С горчивина си призна, че ако вярата му беше непоклатима, тя би била главната му опора в трудни и несигурни времена.
— Не прибягвай до метафори! — кратко каза той. — Буда не е бог, той е идеал.
— Или мит — подхвърли Уми. — Като Исус, Божият син.
— А какво ще кажеш за твоята жена-паяк, която плете мрежата си векове наред над живота на индианците хопи? И тя ли е мит? Ти очевидно вярваш в нея…
— Вярвам в реалното — отвърна Уми. — Вярвам не в това, което виждат очите ми и докосват ръцете ми, а в това, което възприема духът ми от безкрайния Космос. На този свят съществуват вечни истини, любов моя. Космическият часовник измерва не хода на времето, което е само една човешка илюзия, а вечно променливото равновесие между реда и хаоса. И в крайна сметка ние трябва да решим само едно — кое от двете ще защитаваме. — Уми взе ръката му. — Едва когато вземем своето решение, ние сме в състояние да погледнем в очите на Бога. Ще разберем това, което виждаме в тях, и ще разберем значението на собственото си съществувание.
— Ние не сме нищо повече от Негово отражение, така ли? — попита Нанги.
— Пропускаш най-главното — стисна ръката му Уми. — Ние сме само израз на реда или хаоса, до известна степен техни агенти и нищо друго. Останалото е илюзия, която ни пречи да видим истината. Ако Бог съществува, скъпи, той живее вътре в нас.
Нанги призна пред себе си, че тя описва съвсем точно душевното състояние на човека. Неволно потърка крака си, който го наболяваше от влагата. Усети как започна да се успокоява, присъствието на Уми винаги му действаше така. Бавно сведе глава на гърдите си и започна да се моли.
Когато най-сетне свърши, той се обърна към Уми и тихо промълви:
— Много ми се иска да зная къде е Никълъс в този момент. Това би ми помогнало да се успокоя.
— Двамата разговаряхме за мястото, където трябва да бъде — каза Уми. — Но той ме помоли да не ти казвам, защото не искаше да те тревожи.
— Но аз се тревожа и сега — погледна я той.
— Даде ми един телефонен номер — добави Уми и го повтори на глас. — Принадлежи на един човек, който го нарича Тик-так.