„… Духът ти се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…“
— Гласът — прошепна Сенжин. — Можеш ли да го спреш?
— Чувам само твоя глас… и моя… — отвърна унесено Джъстин.
„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето…“
Сенжин се отдалечи от нея, пристъпи към тонколоните и изтръгна кабелите им от стената.
„… Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти…“
Гласът на Никълъс продължаваше да звучи в стаята. Сякаш излизаше направо от стените и пода, сякаш бе попил здрача на стаята.
— Какво виждам върху лицето ти? — попита Джъстин.
Сенжин разпери ръце над очите й.
— Къде са скрити изумрудите? — попита той. Гласът му прозвуча съвсем обикновено, сякаш разговаряше с продавача в железарския магазин, от който беше купил флакона с фреон и останалите дреболии.
— Скрити са в кутийка — отвърна Джъстин.
— Какво направи той с кутийката, Джъстин? Закопа ли я някъде? — Лицето на Сенжин бавно се приближи.
— Не. Изпрати я по пощата.
— Къде?
— Не зная — свъси вежди тя. — Мисля, че…
— Знаеш! — настоятелно рече Сенжин. — Видяла си адреса!
— Не, не съм…
— Помисли!
Тя подскочи от рязко променения му глас.
„… Духът е в теб…“
— Знаеш, Джъстин!
— Да, мисля че зная… — промълви замаяно тя. — Съпругът ми има един стар и верен приятел… Люис Кроукър. Живее в Марко Айлънд, Флорида… Има рибарска лодка и…
Вратните прешлени на Сенжин пропукаха от рязкото завъртане на главата му. Слухът му долови някакъв шум!
„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на времето…“
Шумът идваше отгоре, там имаше някой. Което означаваше, че присъствието му е открито.
Сенжин допря с палци клепачите на Джъстин и леко я побутна да легне обратно на дивана. После прекоси стаята и дръпна завесите. Оказа се, че прозорци липсват, на тяхно място бяха нарисувани някакви провинциални пейзажи, по всяка вероятност френски.
Обърна им гръб и се плъзна навън през открехнатата врата. В хола беше тъмно, стените му бяха голи. Никълъс! Ясно усети присъствието му и замръзна на място.
Миг по-късно вече летеше по стълбите към долния етаж.
Тук мракът беше непрогледен, Сенжин отново се спря и пусна в ход концентричните окръжности на своята дарба. Не обърна внимание на едва доловимите стъпки над главата си, цялото му внимание беше насочено към приближаването на противника. Дълбоко в душата си изгаряше от нетърпение за този неизбежен и последен сблъсък, но искаше той да се състои на територия, която, ако не негова, да бъде поне неутрална.
Опипа стената за електрическия ключ и го натисна. Оказа се заобиколен от собственото си отражение, после към него се присъедини и отражението на Никълъс.
… Духът е в теб, Духът на скръбта…
Пред очите на Сенжин се появиха пет, а после и шест отражения на фигурата на Никълъс. Привикнал да се обляга изцяло на концентрираната си дарба, той не беше в състояние да определи коя от тях е истинската. Не можеше да разчете мислите на Никълъс, а това също му пречеше да се насочи към истинския образ.
Извърна се, Никълъс стори същото. Или това беше само образът на Никълъс? Имаше само един начин да разбере това.
… Твоята душа се прекланя пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…
Сенжин се наведе напред, китката му рязко се завъртя, после още веднъж и още веднъж… Разнесе се трясък на счупено стъкло. Излетели със светкавична бързина от ръцете му, малките ножове потъваха в гърдите на Никълъс. Но вместо кръв, от тях се пръскаха хиляди дребни късчета огледално стъкло.
… Чут е гласът на Сиянието…
Само един Никълъс, само един Сенжин…
— Ето ме — каза Никълъс. Този път той бе друг, по-различен от онзи Никълъс, който възбуждаше чувствителната мембрана на „кокоро“ и прибягваше до онези танжински умения, които бяха пропити от ритуални действия и задълбочен размисъл. — Това търсеше, нали?
Сенжин скочи напред и с трясък се блъсна в огледалото. Обляха го хиляди късчета ослепителна светлина, истински водопад от звуци и образи. После почувства как тялото му е поето от ураган, как около него се увиват чужди ръце. Здравите и умели ръце на танжин.
… Звуците докосват плътта ти…
Едва сега разбра каква е стратегията на Никълъс. Той беше пренебрегнал заклинанието и това щеше да бъде неговата гибел! Трептенето на мембраната на „кокоро“ не трябва да бъде пренебрегвано при никакви обстоятелства. Записът на напевните псалми го беше приспал, беше го накарал да се насочи неволно към нещо, което няма плът и кръв. Защото в крайна сметка той иска да докопа Никълъс, а не записания върху магнетофонна лента негов глас.