През деня до ушите й долитаха откъслеци от банални разговори и още по-банални спорове, детски смях и пуснати до края телевизионни приемници, които предаваха сантиментални сериали или развлекателни програми. Вечер, отпусната в мрака, слушаше ритмичната музика на запъхтяното дишане и тихите степания, които придружаваха човешкото съвкупление. Всичко това ставаше оттатък стените на нейния доброволен затвор, а тя лежеше и чакаше. Изпълнена с безпокойство и нетърпение, тя чакаше изхода от битката, която се водеше дълбоко в собствената й душа.
Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!
„Гири“. В главата на Шизей водеха тежка битка чувството за дълг и желанието за независимост. Сенжин се нуждаеше от нея. Никога досега не беше си позволявала да се отклони от зова му. Но сега ситуацията беше друга. Той ще разбере за съществуването на Котън Брандинг в мига, в който я погледне в очите. И няма да се поколебае да прекъсне тази връзка. Ще я прекъсне грубо и решително, както бе прекъснал връзката й с Хейжи — нещастния и дълбоко влюбен в нея студент по право.
Шизей стана и се насочи към банята. Вътре имаше две огледала — едното беше прикрепено към вратата и служеше за обличане, а другото — далеч по-малко, висеше над умивалника. Открехвайки вратата под определен ъгъл, тя беше в състояние да насочи огледалата едно срещу друго и да вижда огромния паяк, татуиран на гърба й.
Паякът на Сенжин. Неговият кошмар и неговото спасение. Жената-демон от японската митология е имала подобен паяк върху гърба си. Жената-демон, олицетворяваща единственото нещо на този свят, от което Сенжин изпитваше панически страх. Белязвайки близначката си с нейния символ, Сенжин бе искал да обуздае този страх, да го прехвърли върху сестра си, да го унищожи…
По време на едно от честите им духовни сливания Сенжин й разказа легендата, според която Жената-демон някога била обикновена рибарска съпруга. Рибарят и баща му били доста заможни, притежавали голяма лодка с нает екипаж. Едно от задълженията на съпругата било да става в два часа през нощта, да обикаля къщите на екипажа и да буди хората. Защото лодката излизала в открито море точно в три.
В тихите летни нощи това задължение било дори приятно. Тя гледала лунната пътека в морето, подлагала лице на хладния ветрец и си представяла, че е морска сирена, скрита сред непристъпните крайбрежни скали.
Но много по-често среднощните разходки били опасни, тя потръпвала от страх, докато крачела край брега в непрогледен мрак, а вятърът виел в клоните на старите разкривени и изкорубени борове. През зимата било ужасно студено, често й се случвало да се измокри до кости, далеч преди да е обиколила рибарските хижи.
В задълженията й влизало и да събира рибарските жени на кея при завръщането на лодката. Там те помагали при разтоварването и сортирането на улова, след което го карали на пазара. В онези дни всичко се носело на гръб. А когато някой член на екипажа се разболявал или умирал, пак нейно задължение било да му намери заместник.
При лошо време често закъснявала. Дъждът превръщал пътеката в опасен капан, особено дългия почти километър отрязък от голи скали. По тях имало тънък пласт мъхове, нежни и меки като косицата по главичката на новородено. Намокрен от дъжда и заледен от минусовите температури през нощта, този пласт ставал хлъзгав като пързалка, рибарската съпруга често падала и се наранявала по острите скали.
Отпускала се за миг върху студения камък, замаяна от нетърпимата болка. После се надигала и продължавала нататък с хълцане и препъване. Не трябвало да закъснява, това просто било изключено.
При всяко закъснение била жестоко наказвана от съпруга или свекъра си. Нима не разбирала, че всички зависят изцяло от нея — крещели насреща й те. Нима е тъпа или просто мързелива? Нима не е в състояние да изпълни дори една толкова проста задача?
Тя никога не се оплаквала, нито веднъж не й хрумнало, че има и друг начин на живот. „Гири“. Животът й бил очертан от дълга, без „гири“ тя не би могла да съществува, вероятно би се превърнала в див звяр. „Трябва да съм благодарна на «гири», мислела рибарската съпруга. Защото единствено благодарение на чувството за дълг аз съм човешко същество.“
Една нощ се успала, събудила се едва когато била здраво разтърсена от разгневения си съпруг. Навън бушувала буря, дъждът яростно блъскал по капаците на прозорците и цялата къща се тресяла. Рибарската съпруга помолила мъжа си да не излиза в морето, при такова време. „И ти ли започна да разбираш от риболов, гневно извикал той. Трябват ни парите, които ще ни донесе уловът! Ти си мързелива жена! Искаш да лежиш в топлото легло, а аз да върша всичко! Ставай и се залавяй за работа!“