Жената с препъване излязла от къщата и се затичала към първата от рибарските хижи. Вече била закъсняла. Когато обиколила половината от къщите на екипажа, върху скалите насреща й помръднала сянка. Мокра и премръзнала, тя понечила да хукне обратно, но била спряна от силата на „гири“. Как ще се прибере у дома, без да е събудила половината екипаж, как ще погледне в очите мъжа си и свекъра си?
Страхувала се от неясната сянка и решила да поеме по заобиколния път, който бил по-дълъг, но избягвал крайбрежната ивица. Сянката я последвала в гората, жената я усетила по петите си и ускорила ход. После затичала, обзета от ужас. Препънала се в някакви коренища и паднала в калта.
Опитала се да скочи на крака, но сянката вече била надвесена над нея. Била огромна и застрашителна, невидима ръка сякаш дръпнала качулката от лицето й и жената ясно видяла зловещите й черти, прикрити под гъста четина. Черти жестоки и чудовищни.
Мъжът се стоварил отгоре й и почти я смачкал. Тя се опитала да извика, но той я ударил с опакото на дланта си, а след това и с юмрук. После разкъсал дрехите й и я обладал с животинска ярост. Там, сред калта, опръскана с кръв.
Вятърът свирел в клоните на дърветата, дъждовните струи безмилостно шибали лицето й. До слуха й долитало тежкото дишане на насилника, в ноздрите й нахлула вонята на отдавна немитото му тяло. А дълбоко в нея се блъскал нажежен шиш, движението му било грубо, болезнено, безкрайно като морския прибой… Жената изгубила съзнание.
Изминало много време, преди да се свести и да изпълзи от храсталаците. Главата й безсилно се полюшвала, пред замаяните й очи се разстлала безбрежната морска шир — развълнувана и могъща…
Припаднала в момента, в който се добрала до познатите скали. Светкавиците осветявали подутото й лице, разраненото й, покрито със синини голо тяло. Устата й била широко отворена, поемала въздуха на пресекулки като риба на сухо. От многобройните й рани течала кръв и багрела студените скали, мъховете жадно я попивали.
Часове по-късно рибарят и баща му се готвели да излязат в открито море, въпреки разразяващата се буря. Били само двамата, тъй като всички членове на екипажа, събудени от жената, категорично отказали да напуснат сушата в подобно време.
Почти приключили подготовката на лодката, когато забелязали, че към тях се приближава някаква неясна фигура, облечена в бяло. Миг по-късно със смайване открили, че това е гола жена. Кожата й била бяла като сняг, лишена от всякакво окосмяване. Дори мястото между краката й било абсолютно голо. Дългата черна коса се веела зад нея, сякаш изплетена от хиляди разгневени змийчета. Очите й били огромни, страховити, демонични. На крачка от тях жената се обърнала и те видели огромен паяк, татуиран върху гърба й.
Мъжете гледали като втрещени как отвратителното насекомо оживява и бавно се плъзва по ханша и бедрата на жената-демон. Било огромно и страшно. Едва докоснало гредите на кея, чудовището литнало към тях и ги погълнало. После доволно се върнало на гърба на жената. Тя се навела и развързала въжетата, които придържали лодката към кея. Обладана от силата на десетина мъже, жената-демон я изблъскала в открито море, огромните вълни я поели и я запратили върху черните назъбени скали. В мига, в който лодката се разцепила и разгневеното море я погълнало, жената-демон, с блестящи като фенери огромни очи, бавно се разтопила във въздуха и изчезнала. Останал само вятърът, който виел тъжно сред осолените голи клони на дърветата.
На изгрев-слънце нищо вече не напомняло за трагедията. Над покритите с мъх крайбрежни скали се полюшвал тънък слой млечнобяла мъгла, който не се разпръснал, дори когато въздухът изсъхнал и се затоплил от слънчевите лъчи.
Отпусната в леглото, Шизей се вслушваше в странните гласове, изпълнили стаята на Сенжин, виждаше ясно как непознати хора се движат, говорят, смеят се и плачат, обичат се и се мразят… Всичко това се явяваше пред очите й като на телевизионен екран, изпълнен от светещи призраци, които живееха вместо нея, дишаха вместо нея, бореха се вместо нея…
„Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!“
„Гири“.
Паякът на Жената-демон се впиваше в плътта й. В плътта на Сенжин. Нали така трябваше да бъде? Нали точно на това я научи той, когато уби Хейжи с ритуала на Тао-тао и накара мембраната на „кокоро“ да затрепти като жива? Ритуалът, който хилядократно увеличи чудотворната им сила?
— Направих го заради теб, Шизей. Аз те обичам. Аз имам нужда от теб. Ние винаги ще бъдем заедно.