— Това е танжински изумруд — подаде му го тя. — Единственият подарък от брат ми. Поднесе ми го на рождения ни ден, но той никога не е бил мой. Отдавна подозирах това, но сега вече съм сигурна.
Никълъс пое пръстена, изумрудът грееше като жив в леглото си от фина платина. И в същия момент усети това, което чувстваше Шизей: могъществото на Жената-демон.
Обърна се грациозно — както самата Шизей би го сторила, и бавно пое нагоре по стълбите. Там, където го чакаше смъртта.
Енергията на „кокоро“ плисна и обля Сенжин с гальовните си вълни — така майката къпе своето дете. За миг усети чуждо присъствие в Същността на нещата, плавно, почти като бог насочи вълните на могъщата си сила навън, присъствието изчезна.
Сенжин знаеше чие е било това присъствие. Никълъс Линеър се бе опитал да докосне мембраната на „кокоро“, но стоманените вълни на една по-силна, почти божествена воля, го бяха отблъснали. Волята на Сенжин. Успял без усилие да лиши Никълъс от основната енергия на Тао-тао, той вече бе напълно сигурен в своята победа.
Тялото му се изпъна, „кокоро“ кънтеше в главата му, мускулите му вибрираха от прилив на енергия. Дори старейшините в Жиу не могат да концентрират „кокоро“ като мен, помисли си той. Те се страхуваха да опитат, опасяваха се, че мембраната може да се разкъса от прекалено силния натиск, а това ще доведе до безграничен хаос в света. Аз не се страхувам като тях, аз използвам „кокоро“ така, както искам.
Духът му насочи плътната вълна на „кокоро“ по посока на Шизей, душата му копнееше тя да се присъедини към него, да сподели радостта от победата. Той искаше тя да е тук, повика я, защото времето да получи обратно подаръка си беше настъпило. Пръстенът с големия танжински изумруд.
Шизей го беше пазила през цялото време, без дори да подозира за това. Още когато го открадна — малко преди да напусне танжинското село — той си даде сметка, че не трябва да държи камъка у себе си, поне на първо време. Защото старейшините несъмнено биха го проследили със своята необичайна дарба. Докато Шизей никога не беше стъпвала в Жиу, не познаваше изкуството на Тао-тао и следователно не беше подвластна на влиянието му.
Сенжин чувстваше присъствието й, но искаше тя да е до него, душите им да се слеят за последен път, преди вълшебният изумруд да смени притежателя си. Нима Никълъс е успял да я спре по някакъв начин?
Стана и излезе от стаята с пейзажи на мястото на прозорците. Върховете на пръстите му излъчваха синкаво сияние, достъпно единствено за неговите очи. Сиянието на „кокоро“.
Спря се в горния край на стълбището, до слуха му достигна мекото шляпане на боси крака. Насочи навън спиралата на своя дух, но тя се блъсна в гладка безформена стена. Никълъс Линеър.
Но Шизей е близо. Той започна да слиза по стълбите, на устата му заигра усмивка.
Около него ставаше все по-светло, осветлението беше индиректно, но доста интензивно. Спомнил си трика с огледалата, Сенжин се стегна, мускулите му окаменяха. Светлината беше единственият съюзник на Никълъс Линеър и той се готвеше да я премахне, да го запрати в мрака и едва тогава да го лиши от живот.
Светлината блестеше над извитото стълбище, къпеше го в лъчите си по начина, по който преди секунди енергията на „кокоро“ къпеше душата на Сенжин. И в границите на това тясно пространство се появи фигурата на актьора, превърнал се в актриса; на мъжа, станал жена; на светлината, успяла по съвършен начин да се превърне в своята противоположност — мрака…
На прага на своя триумф, в мига, за който бе мечтал години наред — мига, в който ще освободи Жао Хсия от позора на поражението, ще прибере последните изумруди и ще изличи от лицето на земята единствения наследник на омразния Со Пенг, възстановявайки по този начин честта на своята фамилия, Сенжин изведнъж се изправи срещу най-ужасния кошмар на своя живот.
Жената-демон.
Тя бавно изплува от ослепителната светлина, разми се в сиянието й, пристъпи напред… Сенжин вече не беше в състояние да вижда нищо друго, освен огромните й черни очи, еротично съблазнителните и едновременно с това плашещо реалните черти на лицето й.
Лицето на Хаха-сан.
От гърлото му се изтръгна нещо като писък от ужас, нещо като гневен вик — той не беше в състояние да го определи. Не това беше пиесата, която бе, подготвил за бъдещата си жертва, не тази беше ослепително осветената сцена, върху която би желал да наблюдава съвършената игра на Жената-демон, да я наблюдава с ужас, очарование и вцепеняващ страх, да чувства магията на театъра, но въпреки това да тръпне от невероятното сливане между легенда и действителност.
Това тук беше истинско. Обвита в изпаренията на морския бряг, Жената-демон най-сетне беше дошла за него, проклятието й вече започваше да го притиска с огромната си тежест.