Устата й се разтвори, дробовете й жадно поеха кислорода на въздуха. Чувстваше се срязана на две, сякаш скалпелът на безсърдечен хирург бе премахнал от тялото й тумор, с който бе свикнала от самото си рождение.
Потъна в непрогледен мрак, потръпна от хладината на вечната нощ… А после усети как в душата й започва да нахлува бледата зора на топлия ден, на прекрасните слънчеви лъчи… Чудо, което може да се сравни единствено с чудото на първия нежен бледозелен стрък, успял да пробие скованата от студ земя, предвестник на настъпващата пролет…
Вече усещаше тупкането само на своето сърце, второто и вечно присъстващото беше изчезнало… Нямаше ги мрачните внушения в душата й. На мястото им се бе настанило мълчанието. Нямаше го ехото на кипящия от злокобна енергия огледален дух. На негово място се бе настанило спокойствието… Въздухът нахлуваше в гърдите на Шизей леко и свободно, най-сетне се бе освободила от тъмната стоманена спирала, волята на Сенжин се бе стопила в небитието.
— Добре ли си? — тихо я попита Кони.
— Да — промълви Шизей и колебливо се отдели от него. — Вече съм добре.
Никълъс моментално усети как болката в гърдите му се разпръсква и изчезва. Останките на Сенжин Омукае — на страховития „дорокусай“, лежаха в безформена купчина върху стълбите, безвредни и незначителни като изстинала пепел. Мрачното ехо бавно заглъхваше. После настъпи тишина.
„Кокоро“ потъна в забвение.
Марко Айлънд | Токио Вашингтон
Лято — есен, в наши дни
Над Югозападна Флорида грееше ярко слънце. Взетата под наем открита кола на Никълъс и Джъстин бавно прекоси дигата, която свързваше Марко Айлънд с континента.
Лю Кроукър и Аликс несъмнено биха ги посрещнали на летище Форт Миърс, но в последния момент лодката им беше наета от някакъв клиент.
Никълъс сви по булевард Колинс и се насочи към пристанището. Минаваха покрай разкошни, потънали в тропическа зеленина вили, много от които разполагаха със собствени пристани. После дойде ред на спретнати блокчета с апартаменти под наем, срещу които се плискаха топлите вълни на Мексиканския залив.
Никълъс отби в свободно за паркиране място и изключи двигателя. Известно време и двамата не помръднаха, заслушани в шепота на вятъра сред листата на палмите и крясъците на гларусите. Очите им механично следяха нисколетящите над вълните пеликани, които търсеха храната си сред кристалночистата вода на залива.
— Съжалявам, Джъстин — промълви най-сетне Никълъс. — Съжалявам, че в началото на тази история те бях изключил от живота си. Бях убеден, че постъпвам благородно, въобразявах си, че по този начин ще те предпазя от това, което се случва с мен. — Посегна и взе ръката й. — Но истината е, че те бях изключил от живота си, още преди да се случи всичко това. Бях толкова щастлив, че отново живея в Япония! И през ум не ми минаваше, че ти можеш да се чувстваш по-различно, че трябва да се чувстваш по-различно. Не знаеше езика, обичаите бяха странни за теб, почти липсваха жени на твоята възраст, с които би могла да се сприятелиш… Но най-много страдаше от носталгията.
— Ник…
— Остави ме да свърша — отвърна той. Очите му гледаха как соленият бриз развява косите й и игриво ги запраща върху лицето й. — По ирония на съдбата аз те преоткрих с помощта на Сенжин, той беше причината да проумея същината на нашето отчуждение. А после отново те предадох. Защото те използвах като капан за Сенжин, като бариера пред невероятните му, все по-нарастващи способности. Изложих на риск живота ти. Наистина това беше пресметнат риск, поставих те в центъра на театралната сцена, която бях създал напълно сам. Все пак…
Джъстин запуши устата му с длан. Слънцето грееше в очите й, те бяха станали яркозелени, в лявата й зеница живо помръдваха червените точици.
— Сигурно знаеш колко много те обичам, Ник — прошепна тя. — Думите не значат нищо, но аз вече зная, че ти можеш да надничаш в душата ми, да почувстваш това, което чувствам и аз… След събитията от последните дни съм сигурна, че можеш… — Притегли ръката му и я целуна. — Благодаря на Бога, че ми обясни какво се е случило и че то не е това, от което се страхувах… Дълго време си мислех, че ме мразиш, Ник… Мразиш ме заради смъртта на нашата дъщеря…
— Джъстин, как можеш да…
— Сега е твой ред да ме изслушаш. Страхувах се от това, защото се чувствах виновна. После прехвърлих тази вина и върху теб, ставахме все по-чужди един на друг, вината ми се превръщаше в идея фикс. Ти никога не разбра, че аз се страхувам да имам деца. Просто защото не го признавах пред себе си. А когато почина нашето момиченце, аз бях убедена, че съм го убила със своя страх…