— Мен? Но как е възможно аз да мога да спра Сенжин, а ти да не можеш?
— Ти си Единственият, мой скъпи Никълъс. Последният мъж на този свят, свързан пряко със Со Пенг. Ти си пазачът на танжинските изумруди.
— Значи е вярно…
— Това е истината — кимна Канзацу.
— Искам да ми разкажеш за дядо ми всичко, което знаеш — погледна го в очите Никълъс. — Наистина ли е бил убиец, измамник и лъжец, както мислеше Сенжин?
— Толкова ли е важно да го знаеш?
— Да — отвърна Никълъс. — За мен е важно.
Канзацу въздъхна и се изправи.
— Да идем навън, сред Ходака, там ще продължим този разговор — каза той.
Излязоха навън и прекосиха полегат, покрит със сняг планински склон. Канзацу спря и посочи с ръка към низините.
— Там долу, сред цивилизацията, истина няма — рече той. — Ти, естествено, отдавна си разбрал това. И именно по тази причина си предприел пътешествието си дотук. — Прекосиха в мълчание падинката с размекнат сняг и продължиха нагоре. — Искам да те предупредя, Никълъс — продължи Канзацу, — че когато човек открие истината, той често вижда каква опасност за сигурността му носи тя. Понякога е по-добре да й обърне гръб и да си тръгне, без да поглежда назад…
— Искам да знам — промълви Никълъс. — Трябва да знам!
— Да, разбира се — бавно отвърна Канзацу. В гласа му се появи странна нотка, сякаш с въздишка приемаше неизбежното.
Напуснаха заснежения склон и свърнаха край черните и непристъпни скални зъбери, от които вятърът беше отвял дори и последната снежинка. Под тях зееше дълбока повече от километър бездна, осеяна с голи назъбени скали. Над главите им се издигаше Черния жандарм, могъщ и непристъпен, забил чело в синьото небе.
Канзацу отправи поглед към някаква точка в снагата на върха, която беше известна само на него, тръсна глава и тихо започна:
— Истината е, че твоята прабаба — майката на Со Пенг е избягала от Жиу с вълшебните изумруди на старейшините танжини. Взела е шестнайсет от тях. Принадлежали са й по рождение, били са наречени за нея в мига, в който е прозвучал първият й плач…
— Разбира се, танжините са притежавали и други изумруди. Но те пилеели тяхната мощ, претоварвали „кокоро“ с маниакалната си амбиция да пръснат свои емисари по света. И настъпил денят, в който изпитали нужда от изумрудите, които отнесла твоята прабаба.
— За да ги получат обратно, те създали една легенда и я втълпили в главата на млад танжин, наречен Жао Хсия. Той бил изключително надарен и именно затова старейшините се спрели на него. Изпратили го в Сингапур да донесе изумрудите, а заедно с тях да доведе и Со Пенг, за когото вече знаели, че е обещаващ, но напълно неопитен танжин.
— Майката на Со Пенг била предупредена и, страхувайки се от най-лошото, разказала на сина си за своето наследство толкова, колкото посмяла. И Со Пенг свършил останалото. Тръгнал да търси Жао Хсия, открил го и двамата се вкопчили в битка на живот и смърт. Победил Со Пенг, но цената на победата била много висока. Преди да умре, Жао Хсия му казал, че двамата са природени братя. Той бил рожба на същата утроба, която дала живот на Со Пенг.
— През последвалите дни и месеци Со Пенг знаел, че е обект на неотстъпно наблюдение. Затова предал изумрудите на съхранение при един човек на име Дезару. По време на лов на тигри, организиран от Тик По Так, той спасил живота на кучето му. Никой не знаел за връзката между двамата.
— Подозренията на Со Пенг излезли верни. Старейшините изпратили други хора да го следят и да се опитат да приберат изумрудите. Не успели, но в замяна на това премахнали всичките дъщери на Со Пенг, прекъсвайки по този начин предаването на танжинската дарба от поколение на поколение. Со Пенг не бил в състояние да им попречи — бил сам, а танжините били много. Но верният му приятел Тик По Так бил на по-друго мнение. Той поискал да отмъсти на танжините и затова бил убит от тях.
— Едва когато починала и втората съпруга на Со Пенг, а сам той дал обет никога повече да не се жени, танжините шпиони се оттеглили обратно в Китай. Вече били сигурни, че той няма да има дъщеря, на която да предаде дарбата си.
— Но Со Пенг бил хитра лисица и успял да ги измами. Открил едно момиченце сираче, което притежавало танжинската дарба. Прибрал я в дома си, започнал да я обучава, обикнал я повече дори от собствените си дъщери. Това момиче е майка ти — Чонг. Чрез нея Со Пенг успял да осигури унаследяването на дарбата си.
— Значи Сенжин е вярвал в един мит?
— Да.
„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш.“ На практика именно Сенжин не е разбрал нищо, помисли си Никълъс.