— Омразата му към мен, кръвната му вражда и жаждата за отмъщение са били напразни — промълви на глас той.
Канзацу се усмихна, а Никълъс отново почувства странното потрепване върху раменете си — сякаш там се беше настанил незнаен свидетел на този разговор.
— Не са били напразни, Никълъс — рече сенсеят. — Именно те бяха причината, която те доведе при мен. — Беше се изправил на ръба на пропастта, слънцето светеше в лицето му, очите му блестяха. — И не само теб, а и танжинските изумруди…
— Какво искаш да кажеш? — погледна го с недоверие Никълъс. После изведнъж разбра какво тежи върху раменете му — опасната истина.
— Изумрудите, които притежаваш, са единствените на света — промълви Канзацу. — Други отдавна няма. Който ги притежава, той държи в ръка и Вечността.
В съзнанието на Никълъс изплува предупреждението на Уми, отправено непосредствено преди заминаването му за Ню Йорк. „Дорокусаят е близо. Много по-близо, отколкото можеш да си представиш. Човек трябва да фокусира вниманието си върху силата на духа и върху силата на илюзията.“
Неволно отстъпи крачка назад.
— Това няма да ти помогне — тихо рече Канзацу.
— Ти си използвал Сенжин, за да се добереш до мен! — възкликна Никълъс. — А мен — за да го премахнеш от пътя си! Само той е имал шанс да измъкне изумрудите от ръцете ми! Освен теб, разбира се!
— Вече ти казах, че истината може да бъде опасна.
— Невинаги си бил такъв — промълви Никълъс. — Да манипулираш живота и смъртта на хората, да убиваш чрез подставени лица! Мислех, че теб никой не може да корумпира!
— Корупцията е странно нещо — отвърна Канзацу. — Изглежда невъзможна до момента, в който вече не можеш да й устоиш. И тогава си казваш: защо пък не? И се поддаваш на изкушението.
— Господи! Казваш го така, сякаш става въпрос за бегла извънбрачна връзка!
— Аналогията ти е доста точна — кимна Канзацу. — Аз напуснах пътеката на Акшара, но помисли за наградата — ще притежавам всичко на този свят!
— Не! — извика Никълъс и вдигна юмрука си. — Вече каза, че си взел своето решение! А то е да не притежаваш нищо!
Юмрукът му бавно се разтвори, в него проблеснаха деветте изумруда.
— Не!
Това не беше вик, не беше рев, не беше дори писък. В тази кратка сричка се бяха концентрирали мрачните вълни, които превръщат бялото в черно, светлината в мрак, праведността в порок. И Пътя в капан.
Капанът се превъплъти в бездната.
Във въздуха се разнесе свистене, нещо пропука. Сякаш светкавица беше предизвикала горски пожар.
Изумрудите в дланта на Никълъс потрепнаха и оживяха. Бяха девет, бяха онази мистична конфигурация, пред която се прекланяха танжините от векове, която боготворяха…
Блестящите камъни бавно се подредиха в сложна триизмерна фигура. После фигурата се издигна в кристалния планински въздух на Ходака и с главозамайваща скорост се насочи към Канзацу.
Миг по-късно камъните се стовариха върху лицето му с такава огромна сила, че чертите му мигом изчезнаха. В един кратък миг Никълъс видя как искрящата им повърхност блесна в плътта на сенсея като ярко съзвездие в нощното небе. После в ноздрите му нахлу тежката миризма на изгоряло месо, пред очите му се издигна стълб от задушлив дим.
От гърдите на Канзацу се изтръгна страхотен вик, тялото му политна назад и полетя в бездънната пропаст. Ехото над заснежените каньони на Ходака поде вика, повтори го, потрети го, цялата планина закънтя… Тялото летеше надолу, ставаше все по-малко и по-малко, накрая се превърна в черна точка на фона на синьото небе, подмятана като прашинка от вятъра…
После се стопи и изчезна в безкрайната пустош…
Сърцето на Никълъс лудо блъскаше в гърдите, устата му конвулсивно поемаше студения въздух. Ужасният страх все още беше в него. Страхът от противопоставянето на своя наставник, който в много отношения му беше повече от роден баща, особено когато ставаше въпрос за духовно сливане. Страхът от опълчването срещу столетните мистични сили — коварни и илюзорни; страхът от мисълта, че притежава единственото средство за тяхното унищожение.
Наистина той беше Единственият. Пазачът на танжинските изумруди. Вече бе изпълнил основната мисии на своя живот.
— Сега вече всичко свърши! — тихо промълви той. Беше заобиколен единствено от непристъпните планински склонове, но знаеше, че казва тези думи на своя дядо.
После се обърна и бавно се заспуска по стръмните склонове на Ходака. Нито веднъж не се обърна да погледне страховитата, грамада на Черния жандарм, безмълвна и безразлична към всичко материално на този свят.
За него тя вече не беше нищо повече от къс остра скала.