Шизей се облегна назад и паметта й пробяга по всеки отделен детайл на току-що приключилата операция. После изключи компютъра и вдигна слушалката. Трябваше да проведе няколко изключително важни телефонни разговора.
Нанги изчака до последния момент. Чакаше Плъха да се обади или лично да се появи в кабинета му. Когато разбра, че няма да стане нито едното, нито другото, той си сложи шапката и се насочи към вратата. Юристът вече го чакаше. Излязоха навън и човекът любезно отвори чадъра си.
Напоследък все вали, разсеяно си помисли Нанги. Не беше особено разтревожен от факта, че Плъха не успя да се появи навреме. Нямаше да е зле да отиде на срещата въоръжен с допълнителна информация, но това съвсем не означаваше, че няма да се оправи и без нея. Вдигна лице към топлите дъждовни капки и се усмихна.
Колата му бързо преодоля километъра, който ги делеше от сградата на „Нипон Кейо“. Преди да слезе, набра номера на Томи и се разбра с нея да се видят в „Силк Роуд“. Там щяха да намерят всички, от които искаха да получат необходимата информация. Все още имаше няколко свободни минути и се надяваше Плъха да изскочи отнякъде в последния момент. Размени с юриста няколко последни думи относно предстоящите преговори, после двамата излязоха от колата и се насочиха към входа на „Нами“.
Кусунда Икуза бе предложил своя офис като неутрално място за подписване на договора. Всички вече се бяха събрали в голямата заседателна зала и чакаха единствено него. Кусунда Икуза, Кен Ороши и цяла глутница юридически съветници.
На пръв поглед сделката изглеждаше проста, но на практика бе свързана с няколко изключително оплетени клаузи. Те трябваше да включват всички изисквания на Икуза, но едновременно с това и интересите на Нанги, насочени към поглъщането на „Накано Индъстриз“, и особено на великолепния й отдел за научно-технически проучвания.
Всичко изглеждаше наред. Нанги, Икуза и Кен Ороши си бъбреха като стари приятели, докато юристите им настървено уточняваха всяка фраза, а дори и всяка отделна думичка в договора.
Чаят бе поднесен на огромен сребърен поднос, английско производство. Чашите също бяха сребърни. Разговорът се поддържаше предимно от Икуза, който отново се бе заловил за любимата си тема — таксите за поддръжка на изискания голф клуб. Пълни глупости, окачестви приказките му Нанги. Но полезни. Като необходимото зло, причинено от зъболекарската машинка.
На практика умът му не бе концентриран изцяло върху подписването на договора. Мислеше за Томи, мислеше за танцьорката Марико, изнасилена и одрана жива в „Силк Роуд“. Какво общо има между смъртта на това момиче и убийството на доктор Ханами? Той ли беше последният любовник на Марико, за него ли бе предназначена бележката „Това можеше да бъде и жена ти“? Ако е така, „дорокусаят“ е убил и Марико, а после очевидно е искал от доктор Ханами нещо, свързано с Никълъс. Но какво? Какво се е случило с Никълъс, за което Нанги не беше уведомен? Гореше от желание да научи отговора на тези въпроси, тревожеше се за Никълъс като за собствен син.
Най-после юристите се отдръпнаха от масата и поканиха клиентите си за последен преглед на готовия документ.
После Нанги и Кен Ороши го подписаха, а Кусунда Икуза — преливащ от самодоволство, им поднесе дребни подаръци и им отправи поздрав, изпъстрен с кухи и надути фрази. „Накано Индъстриз“ и предприятието за производство на компютърни чипове „Сфинкс“ вече бяха неразделно цяло.
„Кан“ — хотелът за бизнесмени в покрайнините на Токио, който Сенжин познаваше като петте си пръста, имаше рехабилитационен център, с какъвто не можеха да се похвалят дори някои от централните градски хотели. Не беше басейн, не беше център за масаж, не беше дори гимнастически салон. Беше особен резервоар за сетивно блокиране.
Размерите му бяха едва една трета от малките, подобни на ковчег стаи, водата вътре имаше температурата на човешкото тяло. Плъзгайки се гол в нейните дълбини, Сенжин не усети нищо, абсолютно нищо.
Специалната мрежа го задържа на такава дълбочина, че над повърхността останаха само носът и устните му. Над главата му се хлъзна капака. Той не чу нищо, пред очите му цареше пустота. Нямаше какво да вкуси или помирише, съзнанието му се откъсна от тялото и заплува някъде далеч.
Освободен от тленната си черупка, Сенжин се понесе в Пустотата. Ако можеше да го види отнякъде, сенсеят му от детските години положително би се изумил от съвършения начин, по който блокира сетивата си, още по-сигурно би го възприел като допълнителен стимул, като пътека, която не е истинската Пътека и следователно е абсолютно забранена.