Сенжин също бе стегнат в окови — оковите на японското общество. Ненавиждаше ги с цялата си душа, защото те олицетворяваха както ограниченията на собствения му свят, така и предела на силите му. Имаше нужда единствено от отправна точка, за да изгради свой собствен Път. В това отношение бе получил несъзнателната помощ на своите сенсеи — именно те бяха изградили основата на бъдещото му поведение в обществото. Изключителният му ум бе свършил останалото, бе обхванал неизвестни за тях неща, бе проникнал в незнайни дълбини и се бе завърнал оттам с нов дух — оформен в пълна хармония с образа, запечатан в съзнанието му още от мига на раждането.
Овладяването на Тао-тао, започнало още в детските и юношеските му години, не беше достатъчно. Предавайки му своите познания, сенсеите неволно разкриваха и ограничеността на своята магия. Осъзнал тези ограничения, той автоматически бе направил съдбовната стъпка, която го отведе отвъд границите на Тао-тао. И бе открил един напълно различен свят.
Той също се основаваше на основните закони на Тао-тао, но едновременно с това ги използваше по коренно различен начин. Начин, който единствено Сенжин бе в състояние да разбере.
Хаха-сан бе тази, която го заведе при сенсеите на танжин. Убедена, че разбира причините за постоянната меланхолия на своя „син“, тя бе сторила всичко възможно да открие начин за мотивация на духа му. На практика тя съвсем точно бе успяла да долови необичайния обхват на интелекта му и бе стигнала до логичното заключение, че на този интелект може да се противопостави единствено могъщото учение Тао-тао; че само то ще бъде в състояние да го затрудни и в крайна сметка да го приобщи към себе си.
Танжин може да бъде само човек, в чиито жили тече кръвта на предните му — танжини. Тао-тао не може да бъде усвоено от всеки, то трябва да бъде в кръвта на кандидата за майстор на това Магическо умение. Сенжин го имаше в своята кръв благодарение на майка си.
И това беше още една причина да я ненавижда. Защото, макар и да го бе захвърлила, тя го бе белязала с наследство, от което никой не можеше да го отърве. Затова Сенжин бе насочил необичайните си способности в една-единствена посока — не толкова да овладее тайните на Тао-тао (които не представляваха никаква трудност за него), колкото да ги превърне в нещо, което единствен той би могъл да използва.
Беше израснал сред кучета, или поне такива бяха спомените му. Това също дължеше на майка си и мечтаеше да бъде в състояние да й отмъсти. Ех, ако беше останала жива, ако не го бе захвърлила, ако не бе пренебрегнала свещения си дълг да пази и закриля!
Но тя беше проявила слабост, беше допуснала прекъсването на живота си, страхливо се бе отърсила от отговорността за своя син. От деня, в който осъзна греха й спрямо себе си, Сенжин постоянно подхранваше своята омраза, нито за миг не допускаше други чувства да замъглят ненавистта му към малодушието на майката.
Хаха-сан беше „мико“ в изкуството на танжините — истинска магьосница. Но беше безнадеждно затънала в сляпо подчинение на каноните на това изкуство. Сенжин често мечтаеше да бъде в състояние да я откъсне, от оковите на това сляпо подчинение, да изтръгне от душата й пораженията от него, белязали целия й живот. Да я превърне в нещо съвсем друго, в нещо, което тя никога не си е представила.
Това се случи за пръв път, когато я зърна да излиза от банята — свежа и зачервена, с бистри капчици по тялото. Тя веднага му бе обърнала гръб и бе наметнала раменете си с леко памучно кимоно, но той вече бе успял да зърне стегнатата й плът.
Тогава беше дванайсетгодишен. Не беше я виждал гола от шестгодишна възраст, когато тя все още се къпеше с него, а нощем го прибираше в леглото си, за да го спаси от детските кошмари.
Изпита възбуда не само от голото тяло на Хаха-сан, а и от кокетния начин, по който тя му бе обърнала гръб. Гореше от желание да се притисне в задушаващата мекота на белите й гърди, да смеси дъха си с нейния, да се плъзне в нейната топлина, да се омае от интимния аромат на тялото й.
Но всичко това беше плод на фантазията му и никога не би могло да се превърне в действителност. Защото Хаха-сан се придържаше стриктно: към ограниченията в живота, наложени не от философски, религиозни или социални предразсъдъци, а просто от възпитанието, което бе получила от своята майка. За Хаха-сан каноните на това възпитание бяха железни и непристъпни. Сенжин така и не разбра дали дълбоко в душата си тя също не е мечтала за интимни контакти с него.