— Не се притеснявай, Кук. Няма да ти избягам.
Брандинг събра на куп бельото си и вдигна глава:
— Къде да сложа тези неща? — Вече беше съвсем гол.
— Дай ми ги — протегна ръце Шизей. — Ще ги изпратя за пране.
Брандинг ги хвърли на леглото.
— Нямаш желание да ме изслушаш, нали? — В гласа й нямаше нито болка, нито самосъжаление и това направи впечатление на Брандинг.
— Почна да ми разказваш за някаква японска школа — подхвърли той и се насочи към банята.
— Да дойда ли с теб? — попита Шизей и започна да се съблича, без да чака отговор.
„Кой учи жените как да си свалят дрехите, запита се Брандинг. Това едва ли са майките им.“
— Може би се страхуваш от мен — подхвърли Шизей.
Брандинг пусна водата и скоро банята се изпълни с пара. Стана прекадено горещо и той остави вратата отворена. Шизей влезе след него и затвори.
— Та какво беше започнала да ми разказваш? — попита Брандинг. Горещата вода съживяваше тялото му, отмиваше от него мръсотията и потта на страха. Господи, той наистина замръзна от страх, когато видя трупа на Брислинг в багажника си. Но още повече се изплаши, когато го арестува полицията. „Не бих могъл да бъда престъпник, призна пред себе си той. Просто ми липсва достатъчно кураж.“
— Школата беше в провинцията — започна Шизей, взе в ръце калъп сапун и се зае да сапунисва гърба му. Сградите й бяха построени като швейцарски хижи. Не зная защо, но атмосферата бе някак нереална, почти като в приказките. Името й беше Кинсей но Кумо — „Златният облак“. По подобие на всички японски заведения от тоя сорт там също имаха девиз. Беше „Кийоку Уцукушики Канцан“, което в превод означава „Чистота, красота, съвършенство“.
В „Златният облак“ курсистите бяха само жени, за разлика от преподавателите, които пък бяха без изключение мъже. Обучаваха ни на нещо, което бих нарекла актьорско майсторство, макар да беше доста по-различно. Помниш ли „ката“ — правилата? Всичко, което се вършеше в „Златния облак“, беше подчинено на „ката“. Не само обучението, но и храненето, сънят, къпането… Всичко.
Играехме ролите на мъже и за това имаше основателни причини. Караха ни, например, да учим наизуст биографията на великия актьор Йошизава Аяме, чиято концепция за актьорското майсторство беше напълно идеалистична. Според него актрисите не са в състояние да изразят на сцената най-съкровените женски идеали, просто защото автоматически прибягват до помощта на своя чар — устни, бедра, гърди. И това разрушавало идеалния образ. Той бил подвластен единствено на актьор мъж.
— Пълна лудост — изрази мнението си Брандинг.
— Така ли мислиш? — попита Шизей, ръцете й описваха концентрични кръгове по гърба му и се спускаха все по-ниско. — Нима не съзнаваш, че идеалното превъплъщение е възможно, само когато е изкуствено до последния детайл? Идеалът е една илюзия, която се създава от умението на актьора.
Брандинг се извърна с лице към нея.
— Означава ли това и обратното? — попита той. — Че само жена може да пресъздаде идеалния мъжки образ?
— Да.
— Но ти играеш женска роля.
— Аз отдавна съм дипломирана актриса, а не курсистка — отвърна Шизей. — Освен това повечето от момичетата в „Златния облак“ бяха там, тъй като мъжките роли им позволяваха да се освободят от собствената си женственост, да се превърнат до известна степен в безполови същества. Те си даваха ясна сметка за подчинената роля, която ги очакваше в японското общество. „Златният облак“ им даваше възможност да избегнат тази съдба, поне за известно време…
— А ти защо си била там?
— Бях решила да стана звезда — отвърна Шизей. — Гледах сватбите на най-известните японски телевизионни звезди, отделяха им толкова екранно време, колкото не отделяха дори на министър-председателя. Третираха ги като членове на кралското семейство, публиката ги обожаваше. Гледах и си мислех, че трябва да се чувстват на седмото небе. Те имаха всичко, за което мечтаех.
Дългите клепки на Шизей натежаха от влага.
— На практика отидох в „Златния облак“ с единствената цел да се науча как да контролирам другите — добави тя. — Вече си давах сметка, че друг живот не би ме задоволил.
Брандинг наблюдаваше стегнатото й тяло под водната струя, бисерните капчици, които се задържаха по — вдлъбнатинките на кожата й.
— Значи там си се научила да лъжеш с очи, а? — попита той. — А не те ли научиха и как да заблуждаваш собственото си сърце?
— Кук… — вдигна лице към него тя.
— Само не продължавай с лъжите — леко я докосна той.
— Но защо истината е толкова важна за теб?
— Защото съм обрекъл живота си на нея.