— Но животът е низ от лъжи!
— Не можеш да мислиш по този начин, Шизей!
— Мога, Кук, наистина мога! А и ти ще можеш, — ако знаеш това, което зная аз!
Брандинг изведнъж я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Устните им почти се докоснаха. Той погледна дълбоко в очите й — в очите, които бяха обучавани да лъжат, после тихо полита:
— Коя си ти, Шизей? Самоуверена идеалистка, която майсторски лавира във вашингтонското общество и играе играта като професионалист? Искрено загрижена за чистотата на природата жена с кристалночисто сърце? Или изтерзана жива картина на луд художник? Или пък може би малкото момиченце, изпратено в „Златния облак“ да се научи да използва своята женственост за постигането на някакъв налудничав идеал? Самата ти знаеш ли коя от всички тези личности си, Шизей? — Брандинг поклати глава: — Според мен, не знаеш. Според мен не си нито една от тях, нито пък съчетание на изброените личности.
— Аз мисля, че не знаеш коя си. Защото някъде по пътя си изгубила усещането за собствената си самоличност. Не се съмнявам, че подготовката ти за измами от всякакъв характер, е била безупречна. Но бедата е там, че в крайна сметка си измамила и самата себе си!
Шизей тихо простена, измъкна се от желязната хватка и се свлече в краката му. Главата й клюмна, силната водна струя разпиля косата й, превръщайки я в черна завеса около скулите.
— Моля те, Шизей, не прави това! — Брандинг коленичи до нея и й помогна да се изправи.
— Кук! — прошепна тя. — За мен животът е лъжа, просто защото не мога да погледна истината в очите!
— Само за момента! — настоятелно отвърна Брандинг. — Но все някога трябва да направиш първата стъпка и да приемеш истината за себе си такава, каквато е!
— Не мога!
— Разкажи ми истината за себе си! — разтърси я Брандинг. — Ще видиш как я приемам аз и това ще бъде първата стъпка!
— Не! — вкопчи се в него Шизей. — Не ме карай да правя това! Моля те, Кук!
— Не мога да те накарам насила, скъпа — притисна я до себе си Брандинг. — За разлика от теб…
Шизей затвори очи, сърцето й лудо блъскаше.
— Уморена съм, Кук — прошепна тя. Брандинг спря водата.
Тя избърса първо него, а след това и себе си.
— Мисля, че в гардероба ми има някакви твои дрехи…
Брандинг прекоси спалнята и отвори вратичката на гардероба. Вътре откри чифт чисто бельо и един от халатите си. На една от закачалките висяха риза и панталон, спретнато огладени и подредени.
Той навлече халата и завърза шнура му. Очите му случайно попаднаха на ръба на вратичката. Там, на височината на човешки ръст, тъмнееше дълбока драскотина. Беше добре почистена, но личеше, че е прясна от цвета на дървото. Очите му се заковаха върху оголената дъска, концентричните й кръгове го гледаха с нямо обвинение. В съзнанието му отново изплува трупът на Брислинг, свит на две и натъпкан в багажника на колата му, с широко зейнала смъртоносна рана в тила. Според инспектор Албъмарл, тя имала V-образна форма, а в стените й били открити микроскопични късчета дърво. „Имате ли представа от какво може да се получи подобна рана, сенаторе? Може би от къса палка? Какво е вашето предположение?“ Тогава Брандинг нямаше никакви предположения, но сега май не беше така.
Лицето му все още беше замислено, когато Шизей се появи от банята. Вдигнала ръце, тя навиваше косата си на тежък кок. Видя изражението на лицето му и замръзна на място.
— Знаеш ли кой е убиецът на Дейвид Брислинг, Шизей? — тихо и отчетливо попита той.
— Дъглас Хау.
— Това е версията на полицията.
Макар и ярко осветено от светлината на лампата, лицето на Шизей не издаваше нищо.
— Какъв смисъл има да ми задаваш подобни въпроси? — попита тя. — Нали винаги те лъжа?
— Сега те моля да не правиш това — все така настоятелно отвърна той. — Ако в твоето тайнствено и изстрадало сърце има нещо истинско по отношение на мен, ти трябва да ми кажеш истината!
— Обичам те, Кук. Той тръсна глава.
— В момента не съм сигурен какво точно означава това.
Шизей стоеше напълно неподвижна, но въпреки разстоянието между тях, Брандинг ясно долови промяната. Въздухът помежду им се сгъсти и затрептя, стомахът му се сви. Какво му беше казала веднъж? Мислех, че ще те е страх от мен… Ако тя бе убила Дейвид Брислинг, той имаше всички основания да изпитва този страх. Какво би й попречило да стори същото и с него? Но той нямаше твърдо доказателство и никога нямаше да го има. Ще притежава единствено онази драскотина на гардероба и прекалено възбуденото си въображение, което след известно време положително ще постави под контрол, макар и с цената на върховно усилие.