Облъхнат от аромата на пури и под звуците на струнния квартет, Пендъргаст започна да оглежда великолепното помещение. Очите му се плъзнаха по масите и накрая се спряха върху тази в ъгъла. На нея седяха четирима джентълмени. Двамина се смееха на някаква шега. Единият носеше сукнен редингот, а другият вечерно облекло. Обаче Пендъргаст се интересуваше повече от другите двама вечерящи. Единият беше облечен пищно: бели ръкавици от козя кожа, жилетка и фрак от черно кадифе, голяма надиплена вратовръзка, копринени бричове и чорапи, чехли с рипсени носове. От бутониерата му висеше орхидея. Говореше оживено с дълбок диекант. Едната му ръка бе притисната към гърдите, другата сочеше към небето. Показалецът беше протегнат, сякаш пародираше Йоан Кръстител. Мъжът до него, който сякаш попиваше всяка негова дума, имаше съвсем различен външен вид - контрастът беше толкова силен, че бе почти комичен. Той беше нисък и набит, в тъмен практичен английски костюм, с големи мустаци и неловко поведение.
Това бяха Оскар Уайлд и Артър Конан Дойл.
В съзнанието си Пендъргаст бавно се приближи до масата, заслушан напрегнато, когато разговорът, или по-точно монологът, започна да се чува.
- Наистина? - възкликна Уайлд със забележително дълбок и звучен глас. - Нима мислиш, че човек като мен, който щастливо се жертва върху кладата на естетизма, не може да разпознае лицето на ужаса, когато го зърне?
Нямаше празен стол. Пендъргаст се обърна, махна на един от келнерите и посочи масата. Човекът веднага донесе стол и го сложи между Конан Дойл и мъжа, който Пендъргаст осъзна, че трябва да е Джоузеф Стодарт.
- Веднъж ми разказаха толкова ужасна история, толкова тежка в подробностите и в обхвата на своето зло, че искрено вярвам, че нищо друго, което чуя, не може вече да ме изплаши.
- Интересно.
- Би ли искал да я чуеш? Обаче не е за хора със слаби нерви.
Докато слушаше разговора, който се водеше до него, Пендъргаст протегна ръка, наля си чаша вино и реши, че е отлично.
- Разказаха ми я преди няколко години по време на лекционната ми обиколка из Америка. На път за Сан Франциско се спрях в един твърде мизерен, но много живописен миньорски лагер, известен като Роринг Форк. - Уайлд сложи ръката си на коляното на Дойл, за да подсили думите си. - След лекцията при мен дойде един от миньорите - възрастен тип, леко подпийнал. Дръпна ме настрана и каза, че моята история толкова му харесала, че иска да сподели една своя с мен. - Той направи пауза, за да отпие глътка бургундско. - Ела малко по-близо. Историята си я бива и ще ти я разкажа точно така, както беше разказана на мен.
Дойл се наведе към него, както Уайлд поиска. Същото направи и Пендъргаст.
- Опитах да се измъкна от него, но не можах, защото си позволи да ме задържи най-фамилиарно, като ме хвана за реверите и започна да издишва насреща ми изпарения от местния алкохол. Първият ми импулс беше да го избутам и да се махна, но погледът в очите му ме спря. Признавам, че бях и заинтригуван - в антропологически смисъл, Дойл, нали разбираш - от този човек с обветрена кожа, от този примитивен бард, от този миньор пияница. Беше ми любопитно и какво смята той за „добра история“. И така, започнах да слушам, и то много внимателно, защото американският му провлечен говор беше почти неразбираем. Той заговори за събития, случили се няколко години по-рано, недълго след като намирането на сребро довежда до създаването на Роринг Форк. През лятото мечка стръвница - така смятали - започнала да броди из планините над града, да напада, убива... и изяжда... самотни миньори, работещи в своите участъци.
Дойл закима енергично, на лицето му беше изписан силен интерес.
- Разбира се, градът изпаднал в състояние на пълен ужас. Обаче убийствата продължавали, защото в планината имало много самотни миньори. Мечката била безмилостна, нападала мъжете извън техните колиби, убивала ги и жестоко ги разчленявала. После пирувала с тяхната плът. - Уайлд направи пауза. - Ще ми се да знаех, дали... ъъъ... консумацията се е случвала, докато съзнанието им е било още будно. Можете ли да си представите какво е усещането жесток звяр да те изяжда жив? Да гледаш как разкъсва плътта ти, след това я дъвче и преглъща с видимо задоволство? Това е размишление, което дори не е било взето предвид от Юисманс1 в неговия упадъчен роман „Наопаки“. Колко много му е липсвала на този естет проницателност.
Уайлд стрелна поглед, за да види какво е въздействието на думите му върху този селски лекар. Дойл беше стиснал чашата с кларет и отпи голяма глътка. Докато слушаше, Пендъргаст отпи от собствената си чаша, след това махна на келнера да му донесе меню.