Вдясно от мрака се извисяваше огромна дървена постройка, издигната върху плоската повърхност в основата на Смъглърс Сърк: това беше главният вход на известната мина „Сали Гудуин“, която все още работеше в ранната есен на 1876 г. В сградата се намираха машините и частите на руданите, използвани за издигане и спускане на клетките с работници и кофите с руда. Там беше подслонена и двестатонната ирландска помпа, която можеше да изпомпва повече от три хиляди и половина литра вода на минута и се използваше за отводняване на шахтите.
Сега всички фенери угаснаха, с изключение на един: лампа с червено стъкло, която хвърля кървава светлина в мрачната нощ. Каруцарският път се разделяше на множество виещи се пътеки нагоре по хълма, който се извисяваше над циркуса. Тяхната цел се намираше горе - най-високата от изоставените шахти високо на склона, известен като Смъглърс Уол, разположен на височина от близо три хиляди и деветстотин метра. В тази посока водеше една-единствена пътека, изсечена ръчно в сипея, която правеше остри завои, докато се изкачваше. Прехвърляше един хребет и заобикаляше малко планинско езеро, захранвано от глетчер. Водата беше черна и неподвижна. Брегът му бе осеян с ръждясали части от помпи и стари шлюзове.
Групата от седмина мъже продължаваше да върви нагоре. Сега черната квадратна дупка на мината „Кристмъс“ стана видима на слабата звездна светлина, която падаше върху юрната част на сипея. От отвора се спускаше подпора, а под нея се издигаше по-светла купчина отпадъци. По-надолу по склона бяха разхвърляни повредени машини.
Групата се спря и Пендъргаст чу шепота на мъжете. След това те тихо се разделиха. Единият започна да се изкачва, като се криеше зад каменните блокове над входа. Втори зае скрита позиция на сипея точно под входа.
Постовете бяха заели местата си и останалите мъже начело с Кропси, който сега носеше фенера, влязоха в изоставената шахта. Пендъргаст ги последва. Плочката на стъклото на фенера бе нагласена така, че да пропуска само съвсем слаба светлина. С готови за стрелба оръжия мъжете поеха един след друг покрай железните релси, които водеха в тунела, като внимаваха да не вдигат шум. Един от тях носеше катранена факла, готова за запалване.
Докато напредваха, до тях стигна миризма, която ставаше по-ужасна в горещата, влажна и задушаваща атмосфера в шахтата.
Тунелът на мината „Кристмъс“ се разшири в пресечка: хоризонтална шахта бе изкопана под прав ъгъл кьм основния тунел. Групата се спря, преди да стигне пресечката, и подготви оръжията си. Факлата беше наведена, кибритената клечка драсната и катранът пламна. В този момент мъжете завиха зад ъгъла с оръжия, насочени към тунела. Сега миризмата беше направо съкрушителна.
Тишина. Трепкащият пламък на факлата разкри нещо в мрака, царящ в края на тунела. Групата предпазливо се насочи към него. То имаше неправилна и неравномерна форма. Когато наближиха, мъжете видяха, че е купчина от меки неща: гниещи чулове, стари чували от зебло, клонки и елови игли, късове мъх. Между тези неща лежаха размесени оглозгани кости, строшени черепи и ивици от нещо, което приличаше на ивици сушена кравешка кожа.
Кожа. Без козина.
Земята около тази смесена купчина бе осеяна с човешки изпражнения.
Един от мъжете попита с прегракнал глас:
- Какво е... това?
Първоначално въпросът беше посрещнат с мълчание. Най-накрая един от другите отговори:
- Животинска бърлога.
- Не е животно - поправи го Кропси.
- Боже всемогъщи!
- Къде са?
Сега гласовете им се усилиха и заехтяха под сводовете на шахтата, докато страхът и несигурността започнаха да се усилват.
- Копелетата са излезли. За да убиват.
Факлата трепкаше и гореше, докато гласовете им се усилваха, спорейки какво да правят. Оръжията бяха забравени. Сега между тях имаше несъгласие и стълкновение.
Обаче Кропси изведнъж вдигна ръка. Останалите млъкнаха и се ослушаха. Чуваха се звуци от тътрене и от гърлено животинско дишане. Шумовете престанаха. Мъжът, който носеше факлата, бързо я угаси в локва вода, докато Кропси затваряше плочката на фенера. Настъпи мъртва тишина. Изглежда убийците бяха видели светлината или чули гласовете им и вече знаеха, че са тук.
- За бога, дай малко светлина - прошепна един от мъжете с глас, пълен с безпокойство.
Кропси отвори малко плочката. Останалите бяха приклекнали, стиснали пушки и револвери, готови за стрелба. Слабата светлина не успяваше да разсее мрака.