- Още светлина - настоя някой.
Сега фенерът осветяваше пресичащия тунел до края. Дареше тишина. Те чакаха, но нищо не се показа иззад ъгъла. Нито пък се чу шум от бягство.
- Отиваме да ги пипнем - обяви Кропси, - преди да са успели да избягат.
Никой не помръдна. Накрая Кропси тръгна напред сам. Останалите го последваха. Той бавно се приближаваше към пресечката. Останалите зачакаха. След като вдигна фенера, той се спря, приклекна, след това изведнъж зави зад ъгъла, размахвайки пушката като пистолет в едната ръка, а фенера в другата.
- Сега!
Случи се е невероятна бързина. Нещо се хвърли напред, гъргорещ писък, след това Кропси се завъртя, изпусна пушката си и се загърчи от болка. Гол и мръсен мъж го беше яхнал откъм гърба и му късаше гърлото по-скоро като животно, а не като човек. Никой не можа да стреля, защото двамата противници бяха твърде близо един до друг. Кропси извика отново, залитна, опитвайки се да се отърси от мъжа, който му дереше гърлото с нокти и зъби, късайки всичко, което успее да докопа: уши, устни, нос. Внезапно от врата на Кропси изригна артериална кръв и той рухна на земята. Чудовището още беше върху него, а фенерът падна на земята и се строши.
В този момент останалите четирима започнаха едновременно да стрелят, все едно се бяха наговорили, целейки се напосоки в мрака. На светлината от пламъците, излизащи от дулата, видяха още фигури, които тичаха откъм ъгъла на пресечката към тях. Двамата постови дотичаха по шахтата, възбудени от шумотевицата, и се включиха в стрелбата. Оръжията бълваха огън отново и отново, всеки изстрел се съпровождаше от облак грозен сив дим, но след малко изведнъж настана тишина. За миг потънаха в пълен мрак. Тогава се чу звукът от драскане на клечка по грапавата скала. Запален беше друг фенер и несигурната светлина разкри разхвърляни трупове. Четиримата канибали, които сега представляваха само съсипани тела, разпръснати из шахтата, разкъсани от едрокалибрените куршуми, струпани като мускулест боклук върху тялото на Шадрак Кропси.
Всичко беше свършило.
Пендъргаст отвори очи петнайсет минути по-късно. Помещението беше студено и тихо. Той стана, изтупа черния си костюм, облече палтото си и излезе през задната врата на кръчмата. Бурята вилнееше с пълна сила, яростта ѝ бучеше надолу по главната улица и люшкаше коледната украса като паяжина. Пендъргаст пристегна палтото около себе си, плътно придърпа шала около врата си и навел глава срещу вятъра, закрачи обратно през блъскания от бурята град към своя хотел.
54
В единайсет сутринта, в навечерието на Коледа, след като бе намазала с масло двеста препечени филийки, измила двойно повече чинии и накрая лъснала пода на кухнята от стена до стена, Кори се върна в своята стая, уви се в палтото си и излезе навън в бурята. Идеята, че Кърмоуд или нейните мутри може при това време да я дебнат навън, ѝ се стори твърде невероятна. Въпреки това по кожата си чувстваше електрическите тръпки на страха. Тя се утеши с мисълта, че е на път за най-безопасното място в града - полицейското управление.
Беше решила да предизвика Пендъргаст. Не толкова да го предизвика, а да направи втори опит да го накара да сподели информацията, която очевидно бе получил при пътуването си до Лийдвил. Така, както Кори виждаше нещата, беше нечестно да я крие. В края на краищата тя бе открила връзката със Суинтън и му каза името. Ако бе открил информация за някогашните убийства, най-малкото, което можеше да направи, беше да ѝ позволи да я включи в тезата си.
Вятърът и снегът, който той носеше, се стовариха върху нея веднага щом зави по главната улица. Тя се наведе срещу него, като хвана шапката си с една ръка. Търговската част на Роринг Форк беше сравнително малка, въпреки че по време на снежната буря това се оказа дяволски дълго пътуване.
Полицейското управление започна да се извисява сред беснеещата виелица, прозорците му грееха с жълта светлина, перверзно подканящи. Очевидно всички бяха на работа въпреки бурята. Кори се изкачи по стълбите, с тропане и тупане махна снега от себе си в преддверието, свали и изтръска вълнената си шапка и шала и влезе.
- Специален агент Пендъргаст тук ли е? - попита тя Айрис, жената на рецепцията, с която през последните десет дни се беше сприятелила.
- О, скъпа - въздъхна жената, - той не се разписва, когато идва или си тръгва, освен това работи по най-невероятните часове. Просто съм му загубила дирите. - Тя поклати глава. - Ако искаш, можеш да провериш в кабинета му.