Когато зави зад ъгъла по „Ийст Хадам“, ѝ се стори, че някой я следва. Завъртя се и се втренчи в мрака, но освен прехвърчащи снежинки не видя нищо. Кори се поколеба. Може би е бил някой минувач или чисто и просто нейното въображение. Обаче предупреждението на Пендъргаст продължаваше да звучи в ушите ѝ.
Имаше само един начин да провери. Тя се върна обратно по следите си, които все още се различаваха лесно в снега. И наистина: имаше други следи. Те очевидно следваха нейните, но внезапно се бяха отклонили в частен пасаж - точно на мястото, където се беше обърнала, за да погледне.
Изведнъж Кори усети как сърцето ѝ започна да блъска. Добре де, някой я следеше. Може би я следеше. Дали беше онзи бандит, който се бе опитал да я прогони от града? Разбира се, можеше и да е съвпадение, съчетано с нейната оправдана параноя.
- Майната му - каза тя на глас, обърна се и забърза надолу по улицата. Зави зад още един ъгъл и се озова пред фасадата на архива „Грисуел“. Както и предполагаше, ключалката се оказа стара. Щеше лесно да се справи с нея, но дали тук нямаше аларма?
Пристъп на вятъра се стовари върху ѝ, докато надничаше през прозорците на вратата за следи от алармена система. Не можа да види нищо очевидно като инфрачервени сензори или сензори за движение, монтирани по ъглите. Нито пък имаше надпис, предупреждаващ за наличие на алармена система. Мястото се ползваше с репутацията на изостанало и недостатъчно финансирано. Може би никой не смяташе купищата хартия вътре за толкова ценни, че да се нуждаят от защита.
Дори да имаше аларма и тя да я задейства, щеше ли полицията да дойде? Точно сега имаше по-важна работа. А при буря като тази, с нейния силен вятър, падащи клони и ледени висулки, алармите из целия град се задействаха.
Огледа се, свали ръкавиците си и бързо се справи с ключалката. Вмъкна се вътре, затвори вратата и си пое дълбоко дъх. Нямаше вой на аларма, премигващо осветление, нямаше нищо. Чуваше се само шумът на вятъра.
Тя потърка ръце, за да ги стопли. Работата щеше да е лесна.
55
Половин час по-късно, превита над купчина документи в сумрачното помещение, тя откри каквото търсеше. Стара карта ѝ показа местоположението и плана на мина „Кристмъс“. Според информацията, която изрови, мината беше фалирала и бе една от първите, които са били закрити и изоставени още през 1875 година, и доколкото можеше да прецени, никога не беше отваряна повторно. Вероятно заради това полуделите миньори я бяха използвали за убежище.
Огледа още веднъж и по-внимателно картата. Самата мина лежеше високо на Смъглърс Уол, на повече от три хиляди и петстотин метра надморска височина, и беше лесно достъпна благодарение на мрежата от стари миньорски пътища, използвани от всъдеходи през лятото и снегомобили през зимата. Издигаше се над един добре известен комплекс от стари сгради, разположен в естествен котел, известен като Смъглърс Сърк. Той се беше превърнал в популярен туристически обект през летните месеци. В най-високата от сградите бяха подслонени останките от ирландската парна помпа - вероятно най-голямата помпа в света, когато е била използвана за отводняване на прокопаните под водното равнище шахти.
Мината сигурно беше запечатана. Кори беше научила, че всички стари мини и шахти в Роринг Форк са зазидани, а в някои случаи затворени с железни врати. Влизането в нея можеше да се окаже трудно или дори невъзможно, но все пак си заслужаваше да опита. Тя имаше всички основания да предполага, че канибалите още са там, може би скрити някъде от доброволците, които ги бяха убили.
Докато преглеждаше документите, картите и диаграмите, осъзна, че напълно подсъзнателно в главата ѝ вече се е оформил план. Трябва да стигне до мината, да открие труповете и да вземе проби. И щеше да го направи сега, когато пътищата от града бяха още непроходими и преди Пендъргаст да я принуди да се върне в Ню Йорк.
Обаче как може да стигне там, доста високо на планинския склон, по време на силна буря? Още докато си задаваше въпроса, ѝ хрумна отговорът. Горе в хангара за оборудване имаше снегомобили. Щеше да се качи до „Хайтс“, да заеме за малко един от снегомобилите и набързо да се отбие в старата мина „Кристмъс“.
Сега наистина беше най-подходящото време: в навечерието на Коледа, в момента, когато деветдесет процента от града са заминали, а останалите са се сврели по домовете си. Дори някой да я следеше, никога нямаше да я последва до мината - не и в това време. Само щеше да отскочи набързо до планината и да се върне. След това щеше да си стои в хотела, докато успее да уреди заминаването си.