Няколко минути по-късно подозренията на Пендъргаст се потвърдиха. Той зави зад един ъгъл и видя право пред себе си ръждясала стена от стомана, в която имаше отворена врата. Тя се полюшваше на вятъра, а шумовете от бурята изпълваха преддверието. Пендъргаст се втурна към вратата и насочи фенерчето си в тъмнината Цареше мрак - нощта се беше спуснала. Слабата светлина на фенерчето разкри входа на мина, рухнало скеле и спускащия се скат на циркуса под ъгъл близо петдесет градуса. Лъчът не стигна далеч, но агентът все пак успя да различи стъпките на Тед Роман в дълбокия сняг, неравномерни заради бурята. Още по-нататък в мрака видя грозд тлеещи точки - димящите останки от помпената сграда. И светлините на снегоотъпкващата машина наблизо, чийто двигател работеше на празен ход.
Той изгаси фенерчето си. В мрака успяваше да види слабата подскачаща светлина от фенерчето на Роман да се спуска по стръмния склон на няколкостотин метра встрани. Тед се движеше бавно. Пендъргаст вдигна пистолета си. Изстрелът щеше да е изключително труден заради силния вятър и голямата надморска височина. Вместо това Пендъргаст се прицели внимателно в трепкащата светлинка, като наум компенсира отклонението заради вятъра и наклона. Много бавно обра мекия спусък и го натисна. Пистолетът „ритна“ след изстрела, околните планини заечаха от трясъка, ехото се върна от няколко посоки едновременно.
Не улучи.
Фигурата продължи да напредва, да залита, но вече се движеше по-бързо, отдалечавайки се все повече. Без зимни дрехи Пендъргаст не можеше да се надява да го хване.
Без да обръща внимание на снега, който хапеше лицето му, и яростния вятър, който проникваше под костюма му, Пендъргаст отново се прицели и стреля. Пак пропусна. Вероятността да улучи вече беше нула. Но точно когато се прицелваше за трети път, чу нещо. Приглушено пукане, последвано от ниско бучене.
Над и пред Пендъргаст тежката снежна покривка се пропука на големи плочи, които започнаха да се откъсват една от друга и да се плъзгат надолу. Първо бавно, но след това все по-бързо и по-бързо, разбивайки се на хаотични снежни облаци. Това беше лавина, предизвикана от шума и вибрациите от изстрелите и без съмнение, от залитането на Тед Роман. Със засилващ се рев снежната вълна профуча край входа на мината. Бушуващ яростен сняг изпълни всичко, а въздушната вълна от неговия летеж събори Пендъргаст по гръб, когато прогърмя край него.
След трийсет секунди ревът секна. Лавината не беше голяма. Сега скатът пред агента беше свободен от дълбокия сняг, а останалите тук-там парчета се плъзгаха надолу на малки поточета. Цареше тишина, като се изключи писъкът на вятъра.
Пендъргаст погледна надолу към мястото, където преди беше потрепващото фенерче на Роман. Сега там нямаше нищо освен голяма неравна снежна площ. Нямаше признаци за движение, не се чуваха викове за помощ - цареше тишина.
Известно време Пендъргаст остана вторачен в мрака. За съвсем кратко - докато яростта, която го бе обхванала, още блъскаше в кръвта му - той мрачно обмисляше справедливостта на положението. Но яростта му бързо се оттече. Сякаш лавината беше изчистила съзнанието му. Той спря, за да обмисли онова, което вече беше разбрал над овъгления труп на Кори: Тед Роман беше също толкова жертва, колкото самата Кори. Истинското зло се криеше другаде.
Със сподавен вик изскочи от входа на мината в снега и с усилие се заспуска по склона, пързаляше се и залиташе, докато не стигна до мястото, където лавината се бе скупчила по протежение на горния край на циркуса. Отне му няколко минути, за да стигне дотам, и през това време почти измръзна.
- Роман! - извика той. - Тед Роман!
Нямаше отговор, ако не се смята воят на вятъра.
Тогава Пендъргаст залепи едно ухо на снега, за да се ослуша. Едва-едва успя да долови странен, приглушен и ужасяващ звук, наподобяващ силно мученето на крава: мууууууууу мууууууууу, муууу муууу.
Изглежда идваше от края на снежната купчина. Пендъргаст се премести там в нетърпимия студ и започна трескаво да копае с голи ръце. Снегът обаче бе набит от натиска на лавината и ръцете му се оказаха неподходящи за задачата.
Без балтон и шапка студът лесно проникна до кожата и той изгуби сили, а ръцете му се вкочаниха от безполезните усилия.
Къде беше Роман? Той отново се заслуша, долепил ухо до набития сняг, докато се опитваше да си стопли ръцете.