- Аз... Съжалявам. Не си спомням, че го е имало в справочника. - Тя преглътна, усещайки нарастваща паника. И гняв. Това беше такава невероятна малоумщина. Обаче се насили да запази спокойствие.
- Става дума само за няколко телефонни разговора. Напълно неофициално.
Той кимна.
- Сигурен съм, че не си нарушила университетските наредби нарочно. - Започна отново бавно да прелиства страниците, без да я поглежда. - Обаче така или иначе откривам други проблеми в твоето предложение за теза.
- Така ли? - На Кори ѝ призля.
- Тази идея, че недохранването води до престъпления... Идеята е стара и при това неубедителна.
- Е, на мен ми се струва, че заслужава да се провери.
- По онова време почти всички са били недохранени, но не всички са станали престъпници. Освен това идеята напомня за една... как да кажа... определена философия, която смята, че по принцип криминалното поведение се дължи на нещастни обстоятелства в детството на човека.
- Обаче недохранването... тежкото недохранване може да предизвика неврологични промени и с това конкретни увреждания. Това не е философска, а научна идея.
Карбоне вдигна папката с предложената тема.
- Още сега мога да предскажа резултата: ще откриеш, че тези екзекутирани престъпници са били недохранвани в детството си. Всъщност истинският въпрос е защо толкова малък процент от тези гладни деца започват да вършат углавни престъпления. А твоят изследователски план не го взима под внимание. Съжалявам, но така няма да се получи.
С тези думи Грег Карбоне отвори пръсти и папката леко се приземи на неговото бюро.
2
Известният - някои биха казали прословутият - Червен музей в Колежа по криминално право „Джон Джей“ беше започнал като проста сбирка от досиета на стари разследвания, веществени доказателства, вещи на затворници и други експонати, които преди почти сто години били поставени във витрина в зала на старата полицейска академия. От тогава насам се беше развил в най-голямата и представителна колекция от криминални експонати. Най-добрите от тях бяха изложени в нова, лъскава изложбена зала в сградата на колежа, дело на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ на Десето авеню. Останалата част от сбирката - огромни гниещи архиви и разлагащи се доказателства от някогашни престъпления, бяха скрити в грозното мазе на старата полицейска академия на Източна двадесета улица.
Още в началото на следването си в „Джон Джей“ Кори беше попаднала на този архив. Оказа се истинско съкровище, след като се сприятели с архиваря и започна да се ориентира сред неподредените шкафове и преливащи от документи лавици.
Беше посещавала много пъти архивите в Червения музей в търсене на теми за доклади и проекти. Наскоро беше търсила там тема за своята Роузуелова теза. Беше прекарала много време сред старите нерешени случаи - тези толкова студени досиета, че всички замесени (включително възможните извършители) бяха непременно и със сигурност вече мъртви.
Един ден след срещата със своя ментор Кори Суонсън се озова в скърцащия асансьор, който се спускаше в мазето. Беше се впуснала в отчаяна акция да намери нова тема за тезата, преди да е станало твърде късно. Вече беше средата на ноември и тя се надяваше да прекара зимната ваканция в проучване и писане. Беше получила половин стипендия, а агент Пендъргаст плащаше останалата половина от учебните такси и тя бе напълно решена да не взима от него и цент повече от нужното. Ако тезата ѝ спечелеше наградата „Роузуел“ с нейния грант от двайсет хиляди долара, това нямаше да се наложи.
Вратите на асансьора се отвориха за позната миризма: смесица от прах и окисляваща се хартия плюс лъха на гризаческа урина. Тя прекоси коридора до чифт метални врати с вдлъбнатини, украсени с табелка, която гласеше: „Архив на Червения музей“, и натисна звънеца. От стария високоговорител на домофона се чу неразбираемо стържене. Тя каза името си и се чу бръмченето на отварящата се електрическа ключалка.
- Кори Суонсън? Радвам се да те видя! - чу се дрезгавият глас на архиваря Уилърд Блум, докато ставаше от бюрото си, обляно от светлина. То преграждаше продължението на склада, който се простираше в черната празнота зад него. Архиварят имаше някак мъртвешка фигура - тънък като пръчка, с дълга сивкава коса. Въпреки това беше очарователен и се държеше бащински. Кори нямаше нищо против, че очите му често се плъзгаха по различни части от нейното тяло, когато смяташе, че е заета с нещо друго.