Паркира на автомобилната алея. На сутринта колата ѝ щеше да е затрупана, както вече се беше случвало няколко пъти, и щеше да се наложи да я разрива с лопатата. Само заради това, че собственикът не ѝ беше разрешил да ползва гаража. Не беше за чудене, че сега този човек е забъркан в някакъв ужасяващ развод.
Когато слезе от колата и моментално замръзна, неочаквано ѝ хрумна, че Пендъргаст беше прав. Вече беше време да се маха от Роринг Форк. Основната част от изследването беше готова и бе пределно ясно, че няма да разкрие извършените преди сто и петдесет години серийни убийства. Беше опитала всички възможности, без да се натъкне и на най-малката улика. Веднага щом отворят магистралата, ще се махне.
Решено.
Тя пъхна ключа и отвори вратата, очаквайки обичайната вихрушка от лай, скимтене и махане на опашката да я посрещнат, но я обгърна тишина.
Почувства как я заливат мрачни предчувствия. Все едно се повтаряше предишната вечер.
- Джек?
Тишина. Дали Стейси не беше взела кучето със себе си в града, за да не бъде само? Но тя не беше проявила кой знае какъв интерес към Джек и беше признала, че предпочита котките.
- Джек? Ела тук, момче!
Не се чуваше нищо. Кори опита да успокои отново блъскащото си сърце. Запали всички лампи - майната ѝ на сметката за тока - и го повика още няколко пъти. Мина по главния коридор до своето крило на къщата и намери вратата на спалнята си затворена, но отключена.
- Джек?
Помещението не беше съвсем тъмно. Пред долния край на леглото лежеше нещо, а около него подът беше направо черен. Тя запали лампите и видя трупа на Джек - без главата - да лежи върху килима, заобиколен от пурпурно петно.
Не извика. Не можеше да произнесе и дума. Просто гледаше.
Тогава видя главата, оставена върху тоалетната масичка, с отворени и втренчени очи; каскада от съсирена кръв се беше стекла по фурнира, имитиращ дърво. Между челюстите на животинката имаше парче хартия. В някакво полусънно състояние, все едно всичко се случва на друг човек, Кори успя да намери ножа за писма, с който разтвори челюстите и извади хартията. После прочете какво пише на листа.
Суонсън: махни се още днес от града или си мъртва.
Ще получиш куршум в малката си красива главица.
Кори се вторачи невярващо в редовете. Все едно гледаше някаква нескопосна имитация на „Кръстникът“... Онова, което придаваше фарсов привкус на всичко, беше, че дори да иска, не може да напусне града. Бележката я извади от унеса. Сред вълната от страх и отвращение, която я заля, усети пристъп на толкова силна ярост, че се уплаши. Ярост срещу грубия опит за сплашване, ярост срещу онова, което бяха сторили на горкия невинен Джек.
Да си тръгне? Никога. Щеше да остане в Роринг Форк.
1 Поема от П. Б. Шели. - Б. пр.
44
Хампстед Хийт, каза си Роджър Клийфиш, се бе променил към лошо от онези дни, когато Кийтс го е прекосявал на път от Кларкънуел до вилата на Каудън Кларк1, за да чете поезията си и да води литературни разговори. Или от времето на Уолтьр Хартрайт, учител по рисуване, който го е пресичал късно вечер, потънал в мисли, и срещал призрачната Дама в бяло на далечен страничен път. Днес беше обграден от всички страни от Голям Лондон, с автобусни спирки и станции на метрото, разпръснати по неговите граници, където някога са се издигали само горички.
Беше почти полунощ. Времето бе захладняло и горещината вече не се усещаше. Бяха слезли от Парламент Хил и неговата прекрасна панорама към Ситито и Канари Уорф зад него и се насочиха на северозапад. На бледата лунна светлина се виждаха хълмове, езера и гори.
- Донесох затъмнен фенер - каза Клийфиш повече от стремеж да поддържа духа си бодър, отколкото от желание да споделя информация. Той извади уреда, който беше крил под широкото си палто. - Някак си ми се струва подходящ за случая.
Пендъргаст го погледна.
- Анахронизъм, но може да се окаже полезен.
Планирането на това малко приключение сред удобствата на неговото жилище бе изпълнило Клийфиш с вълнение. Когато Пендъргаст не успя да получи разрешение да влезе в Ковингтън Грейндж, той заяви, че ще го направи така или иначе - в случая последното означаваше незаконно. Клийфиш ентусиазирано бе предложил своята помощ. Но сега, когато вече изпълняваха плана, той чувстваше нещо повече от леко безпокойство. Едно беше да пишеш научни трудове за професор Мориарти - „Наполеон на престъпленията“, или за полковник Себастиан Моран -- „втория най-опасен човек в Лондон“. Но беше нещо съвсем различно, както разбра сега, да си навън в нощта и да планираш влизане с взлом.