- Миризмата на гнило дърво и разрушение е силна. Моята приятелка в Националния тръст е права: тази къща е в състояние на крайна немощ и може би вече не е безопасна. Трябва да действаме много внимателно.
Влязоха в салона и се спряха на прага, докато Пендъргаст плъзгаше бледия лъч на фенерчето из помещението. Вътре беше истински хаос. В единия ъгъл стоеше пиано, от стойката му за ноти по обърнатото столче и пода бяха посипани партитури; на няколко маси, вълнисти от мухъл, лежаха пъзели и недовършени игри на монопол и китайски шах. По диваните и креслата бяха разпръснати безразборно списания.
- Изглежда Летиша Уилкс е имала буен темперамент - отбеляза Пендъргаст с неодобрително подсмъркване.
Останалата част от първия етаж не беше по-различна. Играчки, дреболии, захвърлени сака, бански, пантофи - и навсякъде този противен оранжев килим, осветен в ужасяващото тъмночервено от филтъра на Пендъргастовото фенерче. Не беше за чудене, че Националният тръст е оставил вилата да се съсипва и разрушава, помисли си Клийфиш. Можеше да си представи как някой нещастен служител е надникнал за минутка през вратата, огледал е мястото за още толкова, след което е затворил вратата след себе си, загубил надежда за обновление. Той се вторачи в стените с тапети на орнаменти, после огледа износените и ле- кьосани мебели, търсейки призрачни доказателства за омагьосаната вила, в която някога Конан Дойл бе работил и се веселил. Но нищо не можа да открие.
В мазето нямаше нищо друго освен празни килери, студена пещ и мъртви бръмбари. Пендъргаст поведе нагоре към втория етаж по заплашително скърцащите стълби. От централния коридор се отделяха шест врати. Първата водеше към килер за спално бельо. Съдържанието му бе опустошено ог времето и молците. Второто помещение беше обикновена баня. Следващите три врати се отваряха към спални. Едната, в донякъде приличен порядък, изглежда, беше на самата Летиша. Другите очевидно бяха ползвани от нейните племенница и племенник, за което свидетелстваха плакатите на Дион и Франки Вали в първата и безбройните броеве на „Сън“ - всички отваряни до трета страница2 - в другата.
Оставаше само единствената затворена врата в далечния край на коридора. Клийфиш се обезкуражи. Едва сега осъзна колко много си бе позволил да вярва, че изчезналият разказ за Холмс може наистина да се намери. Глупаво бе да си мисли, че ще успее там, където толкова много негови другари вече се бяха провалили. Особено в тази бъркотия, за чието здраво претърсване щеше да е нужна най-малко седмица.
Пендъргаст завъртя топката и отвори последната врата и така бързо, както се беше обезкуражил, Клийфиш отново се обнадежди.
Помещението, което се откри пред тях, се различаваше от останалата част на къщата както денят от нощта. Беше като капсула на времето от период, изминал преди повече от сто години. Това беше кабинет, обзаведен оскъдно, но с вкус. След ужасната бъркотия в останалата част от къщата мястото се стори на Клийфиш като глътка пресен въздух. Той се огледа, вълнението преодоля безпокойството му, докато Пендъргаст плъзгаше лъча светлина из помещението. Видяха писалище и удобен стол. По стените висяха щампи със спортна тематика и дагеротипи в прости рамки; близо до него стоеше полупразна библиотека. Високо на стената имаше декоративен прозорец, чиито мулиони3 оформяха решетката на диамант. Стените бяха покрити с гоблени на орнаменти, аскетични на вид, но въпреки това изискани.
- Мисля, че можем да рискуваме с малко повече светлина - измърмори Пендъргаст. - Моля, подай ми фенера.
Клийфиш протегна фенера напред и отвори малко плъзгащия се капак. На секундата видяха по-ясно помещението. С възхита забеляза красивия дървен под, направен от полиран паркет, подреден в старомодни шарки. Малка квадратна черга от груб вълнен плат лежеше в средата на помещението. Срещу далечната стена, между гоблените, беше наместен шезлонг, който, изглежда, беше служил и за легло през деня.
- Мислиш ли, че... - обърна се Клийфиш към Пендъргаст, но не посмя да довърши въпроса си.
Вместо да отговори, Пендъргаст посочи един от дагеротипите на стената до тях.
Клийфиш се вгледа по-внимателно и с изненада осъзна, че това съвсем не беше дагеротип, а обикновена фотография, явно от началото на XX век. На нея се виждаше младо момиче сред пасторален горски пейзаж, облегнало брадичка на едната си ръка и отместило поглед от фотоапарата с израз на вглъбена сериозност. На преден план четири малки създания с тънки крайници и големи пеперудени крила танцуваха, лудуваха или свиреха мелодии на тръстикови свирки. Нямаше видими следи от манипулация или фалшификация на снимката: феите изглеждаха като съставна част от изображението.