- Вълк човекоядец? - възкликнах аз. - Колко необичайно.
- Може би - отговори ми Холмс, - но не е невъзможно. Спомни си лъвовете човекоядци в Тсаво. Когато дивечът е малко - знаеш колко сурова беше миналата зима - месоядните се приспособяват така, че да оцелеят. - Той стрелна поглед към госпожица Селкърк. - Имало ли е очевидци?
- Да. Двама.
- И какво разказват, че са видели?
- Огромен вълк, който се оттегля в гората.
- От какво разстояние са направени тези наблюдения?
- И двете са направени през тресавище... бих казала около двеста метра.
Холмс наклони глава.
- През деня или през нощта?
- В лунна нощ.
- Има ли този вълк други отличителни черти освен големината си?
- Да. Има бяла козина на главата.
- Бяла козина - повтори Холмс. Той лопря върховете на пръстите си и за известно време потъна в мълчание. После стана и отново се обърна към младата жена.
- И как точно бихме могли да помогнем?
- Моят годеник, Едуин, е наследник на имението Аспърн. Фамилията Аспърн е най-изтъкнатата в този район. Като се има предвид страхът, който е обхванал провинцията, той се чувства задължен сам да унищожи този звяр, преди да е убил отново. Затова излиза нощно време в гората. Често е сам. Макар да е въоръжен, се страхувам за неговата безопасност и се безпокоя да не му се случи някоя беда.
- Разбирам. Госпожице Селкърк - малко строго продължи Холмс, - боя се, че не мога да ви помогна. Онова, от което имате нужда, е ловец, а не детектив консултант.
Безпокойството по лицето на госпожица Селкърк се усили.
- Но аз чух за успешното приключване на онази ужасна история в Баскервил Хол. Затова дойдох при вас.
- Онази работа, скъпа госпожице, беше дело на човек, а не на животно.
- Но... - Госпожица Селкърк се поколеба. Излъчваното от нея самообладание се усили. - Моят годеник е крайно решен. Чувства го като задължение заради положението си в обществото. Баща му, сър Пърсивал, не е способен да му попречи. Моля ви, господин Холмс, никой друг не може да ми помогне.
Холмс отпи глътка бренди, въздъхна, стана, обиколи стаята, после отново седна на мястото си.
- Споменахте, че вълкът е видян да се оттегля в гората - отбеляза той. - Мога ли да приема, че става дума за гората Килдър?
Госпожица Селкърк кимна.
- Аспърн Хол граничи с нея.
- Уотсън, знаеш ли, че гората Килдър в Нортъмбърленд е последната най-голяма гориста област в Англия?
- Не, не знаех.
- И че е прочута с това, поне отчасти, че подслонява последната голяма популация на евразийската червена катерица?
Когато погледнах към Холмс, видях, че хладното му безразличие беше сменено от остър, ревностен интерес. Разбира се, знаех за неговата обсебеност от Sciurus vulgaris - обикновената катерица. Той беше може би най-големият в света специалист по поведението и таксономията на животинчето и вече бе публикувал няколко монографии по темата. Усетих и необичайното му възхищение от тази жена.
- В толкова голям район спокойно може да се видят неизвестни досега разновидности - каза Холмс по-скоро на себе си, отколкото на нас. - След това погледна гостенката ни. - Имате ли подслон в града?
- Отседнала съм при роднини в Излингтън.
- Госпожице Селкърк - отговори той. - Склонен съм да поема това разследване по-скоро въпреки случая, отколкото заради него. - Той ме погледна, после насочи поглед към стойката за шапки, където висяха моето бомбе и неговото платнено кепе с дълги наушници.
- Ще участвам - отговорих аз на мига.
- В такъв случай - обърна се Холмс към госпожица Селкърк - ще се срещнем утре сутринта на гара Падингтън, откъдето - освен ако не бъркам, и то много - в 8:20 тръгва експрес за Нортъмбърленд.
После изпрати младата жена до вратата.
Както беше планирано, на следващата сутрин се срещнахме с Виктория Селкърк на гара Падингтън и се приготвихме да потеглим за Хексъм. Холмс, който обикновено ставаше късно, изглежда отново бе започнал да се съмнява в случая. Беше неспокоен и неразговорлив и когато влакът излезе с пуфтене от гарата, ме остави да забавлявам младата госпожица Селкърк. За да убием времето, започнах да я разпитвам за младите и старите обитатели на Аспърн Хол.
Тя обясни, че замъкът е построен върху останките на древно абатство, издигнато около 1450 г. и частично разрушено по време на разпускането на манастирите от Хенри VIII. Сегашният му собственик, сър Пърсивал Аспърн, по занаят бил шапкар. На млади години бил патентовал революционен метод за производство на зелен филц.