Холмс спря да разглежда прелитащия край нас пейзаж.
- Зелен филц, казвате?
Госпожица Селкърк кимна.
- Освен това се използва за покриване на маси за хазарт. Цветът бил много моден в шапкарските магазини през 50-те години на XIX век. С него сър Пърсивал е натрупал богатството си.
Холмс махна с ръка, все едно пропъжда някое насекомо, и отново насочи вниманието си към прозореца на купето.
Госпожица Селкърк ми разказа, че специалните шапки на сър Пърсивал сега се радват на национална гаранция от кралица Виктория, формирайки основата на неговото рицарско звание. Синът му Едуин, нейният годеник, влязъл в армията много рано и имал офицерски чин при леките драгуни. Сега живеел временно в замъка, докато обмисля дали да направи армията своя доживотна кариера.
Макар госпожица Селкърк да бе най-тактичната сред жените, почувствах, че докато бащата на Едуин иска той да продължи семейния занаят, самият Едуин е раздвоен.
С напредването на нашето пътуване гъстите треви и живи плетове в графствата около Лондон отстъпиха място на по-диви гледки: тресавища, торфища, дървета като скелети, от време на време сменяни от оголени скали и каменисти склонове. Накрая пристигнахме в Хексъм, привлекателен провинциален град. Състоеше се от грозд провинциални къщи със сламени покриви и каменни стени, струпани по протежение на единствената главна улица. На гарата ни очакваше файтон с намусен кочияш. Без да обели и дума, той натовари пътните ни чанти и куфарчета, после се върна на капрата и подкара конете по неравната селска улица към замъка.
Пътят се спускаше по лек наклон във все по-влажен и мрачен пейзаж. Снегът, който Холмс беше споменал предния ден, все още можеше да се види на ивици и купчини тук-там. Слънцето, което най-накрая се беше показало по време на пътуването ни с влака, отново се скри зад облаците, превръщайки околния пейзаж в картина с потискащо излъчване.
Когато бяхме изминали около осем километра, Холмс, който не беше продумал, откакто бяхме слезли от влака, се изправи.
- Какво е това? - попита той, сочейки в далечината с бастуна си.
Щом погледнах в указаната посока, видях нещо, което приличаше на мочурище или тресавище в ниското, заобиколено по краищата от блатна трева. Отвъд него в следобедната мъглица различих непрекъсната черна линия.
- Това е тресавището, за което стана дума вчера - обясни госпожица Селкърк.
- А отвъл него е границата на гората Килдър?
- Да.
- Мога ли да заключа от вашите думи вчера, че вълчите нападения се се случили между тресавището и гората?
- Точно така.
Холмс кимна удовлетворен, но не каза нищо повече.
Лентата на междуселския път се простираше напред, правеше мързелив завой, за да избегне тресавището, и най-накрая започнахме да виждаме Аспърн Хол в далечината. Това беше стара господарска къща с необикновена архитектура, с неравни крила и пристройки под ъгъл една към друга и аз приписах тази архитектурна ексцентричност на факта, че постройките бяха издигнати върху останките на старото абатство. Когато наближихме още, различих допълнителни подробности. Фасадата беше от грубо дялани камъни, изпъстрени с лишеи, а от редица тухлени комини се кълбеше пушек. Острици и закърнели дъбове обкръжаваха главната постройка, както и различните вили и други сгради. Може би заради близостта на тресавището или заради студа в пролетния въздух не можах да се освободя от отчетливото усещане, че къщата е попила мрачността и лошите предчувствия, излъчващи се от пейзажа, сред който се издигаше.
Кочияшът спря файтона под портика на замъка. Свали пътната чанта на госпожица Селкърк, после се пресегна за нашите, но Холмс го спря и го помоли да почака. Последвахме госпожица Селкърк и влязохме вътре, където се озовахме в дълга галерия, обзаведена с доста спартански вкус. Един мъж, очевидно владетелят на Аспърн Хол, ни чакаше на вратата на нещо, което приличаше на салон. Беше слаб и висок, на около петдесет години, с руса изтъняваща коса и лице, покрито с дълбоки бръчки. Носеше черен редингот. В едната ръка държеше вестник, а в другата кучешки камшик. Очевидно беше чул идването на файтона. Мъжът остави вестника и кучешкия камшик настрана и се приближи.
- Сър Пърсивал Аспърн, предполагам? - попита Холмс.
- Да, господине. С кого имам честта?
Холмс отговори с кратко кимване.
- Аз съм Шерлок Холмс, а това е моят приятел и колега доктор Уотсън.