В същия миг в килията си в Томастън Фокнър затворил очи и се отпуснал в дълбок, здрав сън.
Глава шестнайсета
Гробището „Магнолия“ се пада на края на „Кънингтън“, източно от „Мийтинг“. А самата улица е на практика преддверие към цяла поредица гробища — обител на покойниците, където почиват вярващите от паствата на старите методисти, кафявото братство, църквите на взаимоспомагателното и редица други дружества като „Хуманни и дружески“, „Единение и братство“ и прочие. Всички те си имат свои парцели и някои се поддържат по-добре, други по-зле, но всички предлагат едно и също последно убежище за мъртвите, еднаква равнопоставеност в отвъдното за бедни и богати, еднаква храна за червеите.
Всъщност мъртви има под целия Чарлстън, те лежат разпръснати там, под краката на жители, работници, туристи и гуляйджии, погребвани през различни исторически периоди и времена. Под паркинги, супермаркети и колониални магазини почиват костите на отколешни роби, а кръстовището на „Мийтинг“ и „Каролайна“ практически се пада център на най-старото гробище, където са заровени екзекутираните каролински пирати. Едно време там имало тресавище, което се оттеглило, а градът бавно и постепенно се разширявал така, че някогашните граници са днес дълбоко в сърцето му. Онези обесени морски разбойници отдавна са забравени, костите им притиснати и сигурно още преди векове скапани и стрити под тежестта на стотици домове и улиците около тях.
Но в „Магнолия“ мъртвите все още се помнят, колкото и мимолетна в безкрайния бяг на времето да е тази традиция. Гробището си има езеро, в него подскачат едри риби, а в околните тръстики мързеливо щрапат щъркели и чапли, докато големи надписи по периферията предупреждават, че глобата за хранене на алигаторите е 200 долара. А на тясната алея към гробищната администрация ще срещнете важно разхождащи се патици, цели тълпи крякащи птици, които най-нехайно ще ви задръстят пътя. Гробовете са красиво оформени, старите надгробни камъни — покрити с приятен зеленикав мъх. Наоколо растат вечнозелени храсти, мирта и лаврови дървета, в гъстите им клони се гушат десетки песнопойни птички.
Човекът на име Хюбърт идва тук вече втора година. Спи на меката трева сред паметниците, похапва ръжен хляб, попийва от оставените тук за душите на мъртвите множество шишета. Отлично познава гробищния ред и правила, навиците на персонала, на скърбящи и опечалени. Не е сигурен дали присъствието му е просто толерирано или пък все още остава незабелязан от управата и служителите, но пък и този факт не е чак толкова важен, нали? Хюбърт е човек дискретен, най-много обича собствената си компания, внимава да не дразни посетителите с надеждата, че ще си остане все така необезпокояван. Веднъж-дваж се бе уплашил от алигаторите, но му се бе разминало. Няма нищо по-лошо от алигаторите, ако питате Хюбърт, но пък кой ли ще го пита него?
Преди години имаше и дом, и съпруга, само че си загуби работата и много скоро след това и къщата, и жената. За известно време почти успя да изгуби и себе си, сетне един ден го отнесоха в болницата с гипсирани крака, след като го блъсна камион на магистрала 1, някъде северно от Килиън. Оттогава бе станал доста по-внимателен, но бе загубил всякакво желание за възвръщане към стария си живот, въпреки многобройните опити на социалните работници да го въдворят в някой дом и да му намерят постоянна работа.
Хюбърт не желае нищо постоянно в живота си, нито приют, нито служба. Вече е достатъчно помъдрял да разбира, че в нашия свят няма такова нещо като постоянство. В края на краищата животът те учи, че ти си в поредния период на изчакване, и затова Хюбърт си знае урока — че просто ще чака, досеща се и какво. То само ще го намери където и да е в момента. Ще го придърпа, ще го завие в тънък, черен саван, ще прибавят името му към дълъг списък на просяци и бедняци, заровени на евтини места, под евтини кръстове. Това Хюбърт си го знае, дори е и абсолютно сигурен в него.
Когато застудее или завали, Хюбърт обичайно отива в мъжкия приют на „Мийтинг“ №573; ако има свободно легло и му се намират три долара, приемат го за една нощ. Иначе там хората са щедри и добри, парите за поддръжка дава църквата, името на сградата е „Чарлстън Интерфейт Крайсис Министри“. Никого не връщат. Хич да няма пари, пак ще го нахранят, ще му дадат най-нужните тоалетни принадлежности, дори някоя и друга дрешка. Приемат също писма и съобщения и ги препращат, само че Хюбърт си няма нито на кого да изпрати, нито от кого да получи.