Обаче не е ходил в приюта от доста време, седмици наред. Много пъти бе валяло, студ го бе гризал нощем, простивал бе и стоял подгизнал на дъжда, но не се бе върнал да потърси подслон на „Мийтинг“ №573. Не и от оная нощ, когато видя човека с тъмномаслиновата кожа и увредените очи, онази танцуваща пред него странна светлина и формата, която прие.
За пръв път видя човека в банята, под душовете. Хюбърт знае, че не бива да се заглеждаш в хората, когато се къпят. Направиш ли такова нещо, привличаш внимание и може сериозно да пострадаш. Това е старо правило и Хюбърт го спазва, защото никой не си търси сам белята. При това той не е нито висок, нито силен и си е патил от по-ячки от него хора. Затова се е научил да не се пречка никому, да стои встрани и да не се заглежда, затова и под душовете винаги гледа в земята. Именно така забеляза онзи човек.
Видя белезите по глезените му. Досега не бе виждал подобно нещо. Грозно и страшно — все едно краката са били отсечени и сетне грубо залепени на старите места, а следите от отрязаното едри и наръбени, сякаш нарочно направени така, че онзи завинаги да помни наказанието. Ето тогава Хюбърт за пръв път наруши правилото и погледна човека до него, зърна възлестите му мускули, къдравата коса и странните, наполовина лишени от цвят очи, някак си избелени и сякаш забулени от облаци, а в тях просветва далечна болка. Съседът си тананикаше нещо тихичко и Хюбърт си рече, че пее черковен химн или спиричуъл. Думите не бяха ясни, но Хюбърт се заслуша по-внимателно и дочу стиха:
Човекът усети погледа на Хюбърт и го изгледа продължително.
— Ти готов ли си да тръгнеш, братко? — попита го изведнъж.
Хюбърт реагира, без да се замисли, собственият глас му прозвуча непознато и глухо сред налепените с фаянсови плочки стени:
— За къде да тръгна?
— По Белия път, разбира се. Готов ли си да стъпиш на Белия път, братко. Тя те чака там. И те наблюдава.
— Не разбирам за какво ми говорите — рече Хюбърт уплашен.
— Естествено, че разбираш, Хюбърт. Естествено.
Тогава Хюбърт спря водата, взе си хавлията, отстъпи, сетне бързо си тръгна мълчешката, а онзи се смееше високо и викаше подир него:
— Хей, братко, внимавай, мери си стъпките, чуваш ли какво ти говоря? Не бива да се спъваш, не бива да падаш. Че паднеш ли на Белия път, там има едни, те само това чакат — да паднеш. И да те отнесат. Да, ще те вземат и ще те разкъсат!
Хюбърт почти затича към изхода, а песента отново прозвуча зад него.
Същата нощ му бяха дали легло недалеч от тоалетните. Това не го дразнеше, той често ставаше нощем да ходи по нужда, пикочният мехур му правеше такива номера. Понякога е ставал и по три пъти, само че онази нощ не му се случи такова нещо.
Събуди го женски глас — разплакан.
Хюбърт знаеше, че това е невъзможно. Имаше други приюти — семейни, женският бе на „Уолнът“ №49. Нямаше начин жена да влезе нощем в мъжкия приют. Само че знае ли човек? При това Хюбърт е човек милозлив, не би оставил жена или дете да пострада, а сред скитниците имаше хора всякакви. Затова стана и тръгна в посока на гласа. Стори му се, че идва от банята. Разпознаваше специфичното ехо, нали и песента на онзи мъж бе ечала по същия начин сред фаянсовите плочки. Зашляпа бос към изхода и тръгна към душовете, сетне спря и ахна. Какво видя ли?
Там, под спрените душове, стои същият човек с тъмномаслиновата кожа. В стара черна тениска и памучни гащета, обърнат с гръб към вратата. Пред него блести светлина, огрява лицето и тялото му, макар че съседните душове чернеят тъмни, загасени са и флуоресцентните лампи на тавана. Силно привлечен от необичайната гледка, Хюбърт неволно прави още няколко стъпки напред. Иска му се по-добре да види източника на светлината, затова пристъпва и вдясно, напряга очи…
Пред мъжа играе стълб светлина, на височина може би около метър и половина. Движи се и трепти като голяма свещ, а на Хюбърт му се струва, че в него или отзад има някаква фигура.
Е, тогава видя момичето. Не беше на повече от 14 години, лицето й изкривено от болка, главата й се тресе наляво и надясно, страхотно бързо — така че контурите почти се сливат и образът е размазан. Такава скорост не е човешки възможна, помисли Хюбърт, в същия миг отново чу плача. Постоянни стонове и пъшкане, в които звучи и страх, и агония, и гняв.